Можеше да се предположи, че междувременно бях престъпила някои от правилата му, но в същото време в моя защита трябваше да се отбележи, че и не бях запозната с тях. Това ме изпълни с известно непокорство: тъй като никой не си направи труда да ми каже за каквито и да било правила, а да не говорим да ми ги обясни, не трябваше да се учудват, ако не ги спазвах.
Но се боях и от всички останали — тайно бях убедена, че Джордано и Шарлот са прави. Щях ужасно да се изложа в ролята на Пенелъпи Грей и всеки щеше да забележи, че с мен нещо не е наред. За миг дори забравих селището в Дербишър, от което бе тя. Май започваше с Б, или П, или Д, или…
— Научи ли списъка с имената на гостите наизуст? — Господин Уитман, който седеше до мен, с нищо не допринесе за намаляването на напрежението ми.
Защо, по дяволите, трябваше да уча списъка с имената наизуст? На отрицателното ми поклащане на главата учителят ми реагира с тиха въздишка.
— И аз не го знам наизуст — обади се Гидиън. В лимузината той седеше срещу мен. — Разваля се цялото удоволствие, ако предварително знаеш кого ще срещнеш.
Много ми се искаше да знам дали и той беше толкова развълнуван, колкото мен. Дали дланите му се потяха, а сърцето му биеше силно като моето. Или толкова често е пътувал в XVIII век, че за него това вече не представляваше нищо особено?
— Ще си прехапеш устната до кръв — каза той.
— Малко съм… нервна.
— Усеща се. Ще помогне ли, ако държа ръката ти?
Бурно поклатих отрицателно глава.
„Не, само ще направи нещата още по-лоши, идиот такъв! И без това вече съм тотално объркана от поведението ти спрямо мен! Да не говорим за връзката ни като цяло! Освен това, господин Уитман и сега гледа като някоя всезнаеща катерица!“
За малко да въздъхна на глас. Дали щях да се почувствам по-добре, ако избълвах срещу него всичките си мисли? Замислих се за момент, но после се отказах.
Най-сетне пристигнахме. Когато Гидиън ми помогна да сляза от колата пред църквата (в такава рокля, за това движение, човек се нуждае от протегната на помощ ръка, ако не и от две), забелязах, че този път не носеше шпага. Колко лекомислено!
Минувачите ни наблюдаваха с любопитство и господин Уитман ни задържа вратата на църквата.
— Моля, малко по-бързо — рече той. — Не искаме да предизвикаме сензация.
Ама, разбира се! Изобщо не беше сензационно, че две черни лимузини паркираха посред бял ден на „Норт Одли Стрийт“ и мъже в черни костюми извадиха от багажника на едната Ковчега на завета и прекосявайки тротоара, го отнесоха в църквата. Макар че от далече ковчежето можеше да мине и за малък ковчег… При тази мисъл цялата настръхнах.
— Надявам се да си се сетил за пистолета — прошепнах на Гидиън.
— Имаш много странна представа за това соаре — отвърна той с нормален тон и уви шала около раменете ми. — Всъщност проверил ли е някой съдържанието на чантичката ти? Да не звънне джиесема ти по време на някой рецитал.
При представата за това не можех да не се усмихна, защото в момента звъненето на телефона ми бе силно квакаща жаба.
— Освен теб, там няма кой да ми се обажда.
— А пък аз нямам номера ти. Въпреки това, може ли да хвърля един поглед в чантичката ти?
— Казва се ретикюл — отвърнах и му я подадох, свивайки небрежно рамене.
— Шишенце с амоняк, кърпичка, парфюм, пудра… много примерно. Точно както трябва да бъде. Хайде, ела! — Върна ми я, хвана ръката ми и ме поведе през входната врата, която господин Уитман заключи след нас.
Вече вътре, Гидиън забрави да пусне ръката ми и добре направи, защото в противен случай в последния миг щях да изпадна в паника и да побягна. В свободното пространство пред олтара Фолк де Вилърс и господин Марли, под скептичния поглед на свещеника (облечен с церемониални одежди, като за служба), тъкмо се канеха да извадят хронографа от Ковчега… ъъъ… ковчежето. Доктор Уайт измери помещението с големи стъпки и каза:
— От четвъртата колона единайсет стъпки наляво, така ще сме абсолютно сигурни.
— Не гарантирам, че църквата ще е празна в 18:30 часа — рече свещеникът притеснено. — Органистът обича да остава до по-късно, а има и някои енориаши, които обичат да ме заговарят, а тях трудно ще…
— Не се притеснявайте — прекъсна го Фолк де Вилърс. Хронографът вече бе поставен върху олтара. Светлината на следобедното слънце се отразяваше в цветните прозорци на църквата и караше скъпоценните камъни да изглеждат огромни. — Ние ще сме тук и след службата ще ви помогнем да се отървете от паството си. — Той погледна към нас. — Готови ли сте?