— Не трябва да се срамуваш — каза тихо. — Ако бе реагирала другояче, щях да съм много разочарован.
Бях изумена заради усмивката, която му отправих в отговор. (Наистина! Как можах! Това беше мъжът, който ме бе душил!)
— Каква е тази мелодия? — попитах.
Графът сви рамене.
— Не знам. Предполагам, че предстои да бъде композирана.
Когато Гидиън приключи, залата избухна в аплодисменти. Той се поклони с усмивка и успешно се противопостави на виковете за още, но не чак толкова успешно на прегръдката на красивата лейди Лавиния. Тя се увеси на ръката му и не му остави друг избор, освен да я довлече до канапето ни.
— Не беше ли невероятен? — извика тя. — Щом видях тези негови ръце, веднага разбрах, че са способни на невероятни неща.
— Готова съм да се обзаложа — измърморих под нос. С удоволствие бих станала от креслото, най-малкото, за да не може лейди Лавиния да продължи да ме гледа от високо. Но алкохолът бе извадил от строя мускулите ми.
— Чудесен инструмент, маркизе — обърна се Гидиън към графа и му подаде цигулката.
— „Страдивариус“. Изработена за мен лично от майстора — рече Сен Жермен замечтано. — Бих искал ти да я получиш, момчето ми. Мисля, че тази вечер е подходящият момент тържествено да ти я връча.
Гидиън леко се изчерви. Предположих, че от радост.
— Това… не мога… — Той погледна графа в тъмните му очи, после сведе поглед и добави: — За мен е голяма чест, маркизе.
— Честта е изцяло моя — отвърна графът сериозно.
— Мили боже — промърморих. Явно тези двамата наистина се харесваха.
— И вие ли сте толкова музикална, колкото доведения си брат, госпожице Грей? — попита лейди Лавиния.
„Не, вероятно не. Но при всички положения съм по-музикална от теб“, помислих си.
— Обичам да пея — отвърнах.
Гидиън ми отправи предупредителен поглед.
— Да пеете! — извика лейди Лавиния. — Като мен и нашата скъпа госпожица Феърфакс.
— Не — казах решително. — Не мога да взимам такива високи тонове — все пак не бях прилеп — нито пък разполагам с такъв капацитет на белите дробове като вас. Но ми харесва да пея.
— Мисля, че достатъчно музицирахме за тази вечер — рече Гидиън.
Лейди Лавиния го изгледа обидено.
— Разбира се, ще сме очаровани, ако вие ни окажете още веднъж честта — бързо допълни Гидиън и ме погледна мрачно, ала тъй като бях прекрасно замаяна от алкохола, този път ми бе безразлично.
— Ти свири… великолепно — казах. — Накара ме да се разплача! Честно.
Той се ухили, сякаш бях казала някаква шега, и постави цигулката в калъфа й.
Запъхтян, лорд Бромптън се приближи към нас, стиснал две чаши пунш в ръцете си, за да засвидетелства на Гидиън очарованието си от виртуозността му и да сподели колко ще съжалява горкият Аластър, че е изпуснал тази, без съмнение, кулминационна точка на вечерта.
— Смятате ли, че Аластър ще намине тази вечер? — попита графът леко раздразнено.
— Уверен съм в това — отвърна лордът и ми подаде едната чаша.
Жадно отпих една глътка. Боже, това нещо беше наистина добро. Достатъчно бе човек да го помирише, за да изпадне в еуфория, готов да грабне четка за коса, да скочи върху някое легло и да запее „Breaking free“ и без Зак Ефрон!
— Милорд, непременно трябва да придумате госпожица Грей да ни изпълни нещо — каза лейди Лавиния. — Тя обича да пее.
В гласа й се усещаше странна интонация, която ме накара да застана нащрек. Някак си тя ми напомняше за братовчедка ми. Макар да изглеждаше съвсем различно, някъде дълбоко под тази светлозелена рокля се криеше една Шарлот, бях убедена в това. Бе от онзи тип хора, които правеха всичко по силите си да блеснат със своето величие и уникалност, на фона на посредствеността на другите. Отврат!
— Е, добре — казах и направих повторен опит да се надигна от креслото. Този път успях. Дори запазих равновесие. — Значи ще пея.
— Моля? — възкликна Гидиън и поклати глава. — В никакъв случай няма да пее. Опасявам се, че пуншът…
— Мис Грей, ще ни доставите огромна радост, ако пеете за нас — рече лорд Бромптън, кимайки толкова бурно, че петнайсетте му двойни брадички сериозно се разтресоха. — А ако пуншът е виновен за решението ви, още по-добре. Елате с мен отпред, за да обявя изпълнението ви.
Гидиън ме задържа за ръката.
— Идеята не е добра — възрази той. — Лорд Бромптън, моля ви, доведената ми сестра никога досега не е излизала пред публика…