— С кого говориш? — попита шепнешком Гидиън.
— С ей този там — отвърнах, вкопчих се още по-здраво в него и посочих Дарт Вейдър. — Някой трябва да му каже, че пелерината му е отврат… не отговаря на модата. И че аз не съм демон и не искам да бъда пронизана от мечовете на потомците му и заличена от лицето на земята. Ох!
Гидиън ме бе стиснал за ръката.
— Какво означава тази комедия, графе? — попита лорд Аластър и оправи парвенюшката брошка на шалчето си.
Сен Жермен не му обърна внимание. Погледът му под тежките клепачи бе насочен към мен.
— Колко интересно — рече той с тих глас. — Явно тя може да погледне право в черната ви, объркана душа, скъпи Аластър.
— Тя е толкова пияна, че си фантазира — каза Гидиън, — после изсъска в ухото ми. — Дръж си устата затворена!
От уплаха стомахът ми се сви болезнено, защото изведнъж ми стана ясно, че останалите не можеха да видят и чуят Дарт Вейдър, тъй като той бе един проклет призрак! Ако не бях толкова замаяна, щеше по-рано да ми хрумне тази твърде логична идея. Как можех да съм толкова глупава? Нито дрехите му, нито прическата му съответстваха на това столетие, но особено след като беше започнал с патетичното си бръщолевене, трябваше да се досетя кой, или по-точно какво, стоеше насреща ми.
Лорд Аластър наклони глава назад и каза:
— И двамата знаем чия душа служи на дявола, графе. С божията помощ ще предотвратя тези… същества изобщо да бъдат родени!
— Пронизани от мечовете на свещения Флорентински алианс — допълни Дарт Вейдър тържествено.
Сен Жермен се засмя.
— Все още не сте проумели законите на времето, Аластър. Самият факт, че те двамата стоят пред вас, доказва, че плановете ви ще претърпят провал. Може би в този случай не трябва толкова да се осланяте на божията помощ. Както и на по-нататъшното ми търпение. — Изведнъж в погледа и гласа на графа се прокрадна смразяваща студенина и забелязах как лордът се стресна. За един кратък миг от изражението му изчезна всякаква арогантност и върху лицето му се изписа истински страх. — Променяйки правилата на играта, проиграхте собствения си живот — каза графът със същия глас, с който ме изплаши до смърт при последната ни среща и изведнъж отново бях убедена в това, че е способен собственоръчно да пререже нечие гърло.
— Заплахата ви не може да ме трогне — прошепна лорд Аластър, но изражението му го издаваше. Мъртвешки пребледнял, той се хвана за шията.
— Нима вече искате да се оттеглите, скъпи мои? — Лейди Бромптън се приближи забързано с шумолящи поли и огледа весело компанията ни.
Изражението на граф Сен Жермен отново се отпусна и по него се четеше единствено любезност.
— А, ето я и нашата прелестна домакиня. Трябва да отбележа, че наистина напълно сте заслужили репутацията си, милейди. Отдавна не съм се забавлявал така.
Лорд Аластър разтърка гърлото си. Постепенно цветът на лицето му се завърна.
— Сатана! Сатана! — викаше Дарт Вейдър гневно. — Ще те смажем, собственоръчно ще изтръгнем лъжливия ти език…
— Младите ми приятели съжаляват, както и аз, но трябва да тръгваме — продължи графът с усмивка. — Но вие скоро ще ги видите отново, на бала на лорд и лейди Пимпълботъм.
— Едно събиране е толкова интересно, колкото и гостите му — рече лейди Бромптън. — Затова ще се радвам, ако отново ми се удаде възможност да ви приветствам тук. Както и прелестните ви млади приятели. За всички нас беше голяма чест.
— Удоволствието беше изцяло наше — каза Гидиън и внимателно ме пусна, сякаш не бе сигурен дали ще успея да се задържа сама на краката си. Въпреки че залата продължаваше да се люлее като кораб, а мислите в главата ми, изглежда, страдаха от силен пристъп на морска болест, на сбогуване успях да се съвзема и да отдам дължимото на уроците на Джордано и най-вече на Джеймс. Не удостоих повече с поглед единствено лорд Аластър и все още бълващия груби заплахи призрак. Направих реверанс пред лорд и лейди Бромптън, благодарих за хубавата вечер и дори не трепнах, когато лордът остави мокра следа от целувка върху ръката ми.
Пред графа се поклоних особено дълбоко, но не посмях отново да го погледна в лицето. Когато той каза: „Ще се видим вчера следобед“, само кимнах и изчаках със сведени очи, докато Гидиън отново застана до мен и ме хвана за ръката. С благодарност се оставих да ме изведе от салона.
— По дяволите, Гуендолин, това не ти е купон при някой твой съученик! Как можа да се държиш така? — Гидиън грубо ме загърна с шала ми. Явно му се искаше да ме разтърси здраво.
— Съжалявам — повторих за кой ли път.