— Лорд Аластър го придружават само един лакей и кочияшът му — прошепна Ракоци, който изведнъж изникна зад спътника ми. — Пътят и църквата са проверени. Всички входове на църквата се охраняват.
— Да вървим — рече Гидиън и ме дръпна за ръката.
— Бих могъл да нося младата дама — предложи Ракоци. — Тя изглежда така, сякаш не може да се крепи на краката си.
— Примамливо предложение, но не, благодаря. И сама ще се справи с няколкото метра, нали?
Кимнах решително.
Дъждът се беше засилил. След ярко осветеният салон на семейство Бромптън, пътят през тъмнината обратно до църквата ми се струваше още по-зловещ, отколкото на идване. Сенките сякаш отново оживяха, струваше ми се, че зад всеки ъгъл дебне фигура, готова да ни се нахвърли… „Ще заличи от лицето на земята онова, което не е желано от Бог“, сякаш шептяха сенките.
Изглежда, и на Гидиън пътят му се стори зловещ. Вървеше толкова бързо, че ми беше трудно да не изоставам и не проронваше нито дума. За съжаление, влагата не проясни главата ми, нито пък допринесе за това, земята да престане да се люлее. Ето защо почувствах безкрайно облекчение, когато пристигнахме в църквата и Гидиън ме настани върху една пейка пред олтара. Докато той разменяше няколко думи с Ракоци, затворих очи, проклинайки лекомислието си. Да, пуншът имаше и положителни странични ефекти, но щеше да е по-добре, ако се бях придържала към антиалкохолния пакт, който двете с Лесли подкрепяхме. Но на човек винаги му идваше акълът след това.
Както и при пристигането ни, върху олтара гореше само една свещ и с изключение на този малък, трепкащ светлик, църквата бе потънала в мрак. А когато Ракоци се оттегли с думите: „Всички врати и прозорци ще се охраняват от хората ми, докато не скочите във времето“ бях обзета от чувство на страх. Погледнах нагоре към Гидиън, който бе пристъпил към пейката ми.
— Тук вътре е точно толкова зловещо, колкото и навън. Защо той не остана при нас?
— От учтивост. — Гидиън скръсти ръце пред гърдите си. — Не иска да става свидетел как ще ти се развикам. Но няма повод за тревога, тук сме сами. Хората на Ракоци са претърсили всеки ъгъл тук.
— Колко остава до скока ни във времето?
— Не много. Гуендолин, предполагам ти е ясно, че направи точно обратното на онова, което беше редно, нали? Както винаги, всъщност.
— Не трябваше да ме оставяш сама. Обзалагам се, че това също е точно обратното на онова, което е трябвало да сториш!
— Сега не изкарвай мен виновен! Първо се напиваш, после пееш песни от мюзикъли и накрая се държиш като луда точно пред лорд Аластър! Какви бяха тези приказки за мечове и демони?
— Не започнах аз. Беше онзи облечен в черно, зловещ приз… — Прехапах устната си. Просто не можех да му го кажа, и без това вече ме смяташе за повече от странна.
Гидиън разтълкува напълно погрешно рязкото ми замлъкване.
— О, не! Моля те, недей да повръщаш! Но ако все пак се налага, тогава по-далеч от мен. — Погледна ме с лека погнуса. — За бога, Гуендолин, разбирам, че е донякъде вълнуващо да се напиеш на някое парти, но не и на това парти!
— Не ми се гади — Или поне все още. — И никога не пия на партита, без значение какво ти е разказала Шарлот.
— Нищо не ми е разказала — отвърна Гидиън.
Засмях се.
— Ама разбира се! Както и не ти е разказала, че двете с Лесли сме били с всяко момче от нашия клас, както и с почти всеки от горните класове, нали?
— И защо й е да говори такива неща?
„Нека да помисля — може би, защото е подла червенокоса вещица?“ — Опитах да се почеша по главата, но пръстите ми не успяха да минат през извисяващите се планини от къдрици. Затова издърпах един фуркет и го използвах като чесало.
— Наистина съжалявам! За Шарлот може всичко да се каже, но със сигурност не би и помирисала този пунш.
— Така е — рече Гидиън и изведнъж се усмихна. — Но пък тогава тези хора никога нямаше да чуят музика от Андрю Лойд Уебър, при това цели двеста години по-рано, а това би било много жалко.
— Точно така… макар че утре сигурно ще ми се иска да потъна в земята от срам. — Закрих лицето си с ръце. — Всъщност още сега, като се замисля.
— Това е добре. Означава, че действието на алкохола вече отслабва. Но имам един въпрос: за какво ти трябваше четка за коса?
— Щях да я използвам вместо микрофон — измърморих между пръстите си. — О, боже! Ужасна съм.
— Но имаш хубав глас. Дори на мен, като заклет мюзикъломразец, ми хареса.
— Защо тогава можеше да го свириш толкова добре, щом го мразиш? — Отпуснах ръце в скута си и го погледнах. — Беше невероятен! Всъщност има ли нещо, което да не можеш да правиш? — Боже, звучах като някоя запалена фенка на момчешка група.