Обичаше я от мига, в който я видя, но винаги от разстояние, обожаваше я и й се възхищаваше както луната може би се прекланяше пред слънцето. Радваше се и се наслаждаваше на светлината и топлината й, но разумно стоеше на разстояние, за да не го изгорят.
А сега съвсем глупаво се бе приближил твърде близо. Бе я утешавал и бе попивал сълзите й, бе я държал в прегръдките си, а сега трябваше да заплати цената. Изгаряше подобно на нощна пеперуда, привлечена от пламъка. Изгаряше от нужда. От желание. С нечестива страст, но не за тялото й, а за това, което бе същността на живота й.
Това, че я желаеше по този начин, го отвращаваше и го караше да се мрази, и презира повече от всякога. Не можеше да понесе пъклените си мисли и въпреки това не можеше да ги прогони. Ах, какво блаженство щеше да бъде да я държи в прегръдките си, да усеща как неговото тяло се слива с нейното, докато изпива сладостта й…
За миг затвори очи и се остави на въображението си. Сетне от устните му се изтръгна горчиво проклятие, пълно с болка и копнеж.
Стисна юмруци и отново хукна из тъмните, и пусти улици. Ядът му се превърна в отвращение, а отвращението в ярост. Изпитваше нужда да убива, да удря до забрава, да накара някого да страда така, както страдаше и той.
„Горкият смъртен, който ще има нещастието сега да се изпречи на пътя ми!“ — каза си и най-сетне се отдаде на глада, пулсиращ в него.
Тя се събуди обляна в пот с името на Гейбриъл на уста. Потръпна и придърпа завивките до брадичката си. Това бе само сън. Само сън.
Изговори думите на глас, намирайки успокоение в звука на собствения си глас. Един далечен камбанен звън отброи четири удара.
Постепенно дишането й възстанови нормалния си ритъм. „Беше само сън — каза си отново Сара, — но всичко изглеждаше толкова реално.“ Тя бе усетила студения дъх на нощта и мириса на страх, надигнал се от тялото на един безлик мъж, скрит в сенките. Бе усетила дълбокия гняв, присъствието на един див неудържим злодей, обвит в черна пелерина. Дори и сега усещаше болката и самотата му, отчуждението му от света.
Всичко бе толкова ясно в съня й, но сега, когато бе будна, нямаше никакъв смисъл. Никакъв.
Сара въздъхна, поклати глава, намести се под завивките и затвори очи.
Това бе само сън, нищо повече.
Потънал в дебрите на отчаянието, Гейбриъл обикаляше из изоставеното абатство. Какво бе станало с неговия самоконтрол? От векове не бе пил кръв, за да убие, а само за да облекчи болката на глада, да задоволи нечестивата си страст за кръв.
Не можеше да повярва, че отново се случи. Бяха му нужни векове, за да се научи да контролира глада си, да си създаде илюзията, че е повече човек, а не чудовище.
Ако бе възможно, щеше да се моли за прошка, но много отдавна бе изгубил правото да търси божествената милост.
— Къде ще отидем тази вечер?
Гейбриъл се взираше в нея. Тя го очакваше, облечена в новата си рокля, а очите й искряха от оживление и радостно предчувствие. Безкрайната й доброта му подейства пречистващо и успокояващо, въпреки че красотата и невинността й дразнеха тъмната страна на съществото му.
Не можеше да откъсне поглед от трепкащата, пулсираща артерия, ясно очертана на бялата й шия.
— Да вървим ли?
Сара кимна.
С усилие вдигна поглед към лицето й.
— Къде би искала да отидем?
— Предполагам, че нямаш кон?
— Кон ли?
— Винаги съм искала да яздя кон.
Той направи дълбок поклон.
— Както желаете, милейди — рече Гейбриъл. — Няма да се бавя много.
Сякаш има магическа пръчка, помисли си Сара, докато го чакаше да се върне. Трябваше само да назове желанието си и той го изпълняваше.
Двадесет минути по-късно тя седеше пред него върху гърба на буен черен жребец. Беше красиво животно, високо и мускулесто, с дълга лъскава грива и опашка.
Сара се наведе да го потупа по врата. Под дланта й козината му бе гладка и мека като кадифе.
— Как се казва?
— Некромант.
— Некромант? Какво означава това?
— Това е същество, което може да разговаря с духовете на мъртвите.
Сара го погледна през рамо.
— Струва ми се доста странно име за един кон.
— Може би е странно — загадъчно кимна Гейбриъл, — но му подхожда.
— Подхожда ли? По какъв начин?
— Искаш да яздиш ли, Сара, или да прекараш нощта в задаване на глупави въпроси?
Тя се нацупи, но след миг лицето й се озари от усмивка.
— Искам да яздя!
Гейбриъл каза една дума на коня и той препусна в лек галоп.
— По-бързо! — настоя Сара.