Седна в леглото и посегна към книгата. Внимателно разгърна страниците, а после отвори кутията.
Шоколадовите бонбони бяха от редките лакомства, които се поднасяха в сиропиталището. Тя бързо лапна два бонбона и се засмя. Цялата кутия бе за нея. Докосна цветята, пръстите й галеха нежните листенца. Цветя. Досега никой не й бе подарявал цветя.
Почувствала се като кралица, Сара лапна трети бонбон и отпи вода от чашата. Зачуди се къде ли е Гейбриъл.
След малко придърпа плетената кошничка в скута си, махна ленената кърпа и видя, че вътре има парче пресен хляб, сирене, грозде и ябълки.
Какво разточителство, помисли си девойката и с наслада отхапа от хрупкавия хляб. Прекара сутринта в четене. Когато стана пладне, дояде храната в кошницата и се отпусна в леглото да поспи.
Събуди се и видя, че вече притъмнява. Седна в леглото и огледа мрачната стая. Почувства силна нужда да облекчи естествените си нужди.
Едва се сдържаше да не заплаче, уплашена, че ще се изпусне и ще се изложи, когато Гейбриъл влезе в стаята.
— Изглеждаш добре, cara — отбеляза той, но се намръщи, щом видя отчаянието изписано на лицето й. — Какво има? Какво не е наред?
— Аз имам нужда… имам нужда да… — бузите й пламнаха от смущение и притеснение. Как би могла лейди да каже на мъж, че има нужда от нощното гърне?
Но не се наложи. Той я разбра, вдигна я на ръце и я понесе към дългия коридор, в чиито стени бяха издълбани тесни килии.
Влезе в първата, вдигна капака на нощното гърне, вдигна нощницата й и я сложи върху гърнето.
Излезе навън, като избягваше погледа й.
Когато се върна, тя не смееше да го погледне в лицето.
— Сара? Сара, чуй ме. Не бива да се срамуваш. Съжалявам, че по-рано не се досетих за нуждите ти. Прости ми.
Тя измърмори нещо неразбрано. Искаше й се той просто да си отиде и да я остави сама. И без това винаги й бе неудобно, когато монахините се грижеха за нея, а сегашното положение бе непоносимо. Искаше той да си мисли за нея като за жена, а не като за безпомощно и сакато дете.
— Сара… — той коленичи пред нея и взе ръцете й в своите. — Сара, погледни ме.
— Не мога.
— Та това е напълно естествена функция на човешкото тяло.
Бузите й пламнаха още повече.
— Ако ще останеш тук с мен, ще трябва да свикнеш с това, че аз ще ти помагам.
— Да остана тук? — вдигна глава тя. — Наистина ли го мислиш?
— Ако искаш.
— О, искам!
— Добре, тогава без повече глупости — вдигна я на ръце и я отнесе в леглото й. — Хареса ли ти книгата?
— Да, благодаря ти. Благодаря ти за всичко. Особено за Карлота — погали куклата.
Може би в крайна сметка все още бе дете, помисли си Сара, щом като толкова много се радва на една кукла.
— Донесох ти нещо за ядене — каза той и протегна ръка към една кутия. Извади поднос, от който се издигаше пара и го постави в скута й. — Надявам се, че ще ти хареса.
— Мирише прекрасно — въздъхна момичето. — А ти няма ли да хапнеш?
Погледът му се плъзна покрай нея.
— Нахранил съм се.
— О! — Сара не знаеше откъде да започне. Върху подноса имаше чиния с пиле фрикасе, зеленчуци, задушени в масло, както и парче топъл хляб.
Той остави чаша с вино върху масичката и наклони глава.
— Наслаждавай се на вечерята си, cara.
Докато тя се хранеше, Гейбриъл застана пред камината и се загледа в пламъците. Повдигаше му се от миризмата на пилешкото, но въпреки това жадуваше да седне до масата със Сара и двамата да се насладят на храната, както би направил всеки нормален мъж.
От векове не бе ял истинска храна; прилошаваше му от самата мисъл. Свежата кръв бе сегашната му храна, а от време на време и чаша червено вино.
Погледна през рамо към нея. Тя изглеждаше толкова жизнена и енергична. Може и да бе прокълнат, но неговата кръв я бе спасила. Ужасните изгаряния и почти всички белези бяха напълно изчезнали. Още ден два и тя щеше да бъде напълно излекувана, а по тялото й нямаше да има и следа от отвратителните рани.
Отново се загледа в пламъците. Утре… колко дълго можеше да я държи тук? И как щеше да понесе заминаване то й?
Беше тук само един ден и вече животът му се струваше по-пълен и богат. Затворен в плътната пелена на съня там, дълбоко под земята, той усещаше присъствието й. За пръв път от три века Гейбриъл бе прекарал нощта с друг човек под един покрив.
И въпреки това не можеше да я осъди на един живот с него, живот, който всъщност изобщо нямаше да бъде истински. Не можеше да й позволи да прекарва дните си в това ужасно място изолирана от хората, само за да може да се наслаждава на компанията й през нощта, да усеща близостта й, докато спи.