— Гейбриъл?
Той се обърна към нея и осъзна, че тя му говори нещо.
— Съжалявам, cara, не те чух.
— Попитах те дали искаш да изпиеш с мен чаша вино.
— Разбира се.
Тя го наблюдаваше как прекоси стаята с гъвкави стъпки, а пелерината му прошумоля зад него. „Движи се подобно на лунен лъч върху вода — помисли си Сара. — Като че ли краката му никога не докосват пода.“
Гейбриъл напълни чашата и й я подаде. Тя се усмихна, отпи, а след това я поднесе към него.
Докато завърташе чашата и отпиваше от мястото, където се бяха допрели устните й, тъмните му сиви очи срещнаха нейните.
Когато погледите им се потопиха един в друг, по тялото й премина топла вълна. Имаше нещо чувствено и еротично да го гледа и да осъзнава, че устните са там, където допреди малко са били и нейните.
Сара облиза пресъхналите си устни, стори й се, че внезапно присъствието му изпълни цялата стая. Светлините на огъня танцуваха в косите му изпъстряйки черните кичури със златисти ивици. Очите му придобиха напрегнато изражение, докато топлината на пламъците се стопяваше в техните дълбини. Погледът й се плъзна по широките му и мускулести рамене, които изпъваха черния плат. Както винаги той бе целият в черно.
Гейбриъл не помръдна и въпреки това и се струваше, че я е обгърнал изпълвайки сетивата й, докато всичко, което можеше да чува или да вижда, не се съсредоточи единствено в едно — в Гейбриъл.
Сърцето й заби учестено, подобно на далечния тътен на барабан.
Сара отвори уста, за да изрече името му, но не можа да издаде нито звук, а само въздъхна.
— Cara… — той пристъпи към нея, ръката му бе протегната сякаш към вечността. В бялата нощница, с разпилени златисти коси и светлината на пламъците, отразяващи се в сините дълбини на очите й, тя приличаше на мадона, на ангел небесен.
Сви ръката си в юмрук и я отпусна. Тя бе ангел, каза си Гейбриъл, а той бе чудовище, което нямаше никакво право да я докосва, да я желае.
Отстъпи и тя изпита чувството, че той се отдалечава от нея, че ги разделя непреодолима бездна. Тази мисъл я изплаши.
— Гейбриъл?
— Трябва да си почиваш, Сара.
— Почивах си през целия ден. Не може ли да излезем навън?
— Може би утре вечер.
— Разсърдих ли те с нещо?
— Не!
— Тогава какво не е наред?
— Нищо. Ти преживя голямо изпитание. Имаш нужда от почивка, за да възстановиш силите си.
— Но аз се чувствам отлично — тя го погледна и леко се намръщи. — Защо се чувствам толкова добре? — втренчи се в ръцете си, сякаш ги виждаше за пръв път. — Защо оздравях толкова бързо? Гейбриъл изплашена съм.
— Недей — пристъпи към нея изпълнен със силно желание да я привлече в прегръдките си, да я притисне до гърдите си. Ала се страхуваше да се приближи, страхуваше се, че няма да може да контролира глада, който се надигаше като ненаситна ламя. — Няма от какво да се страхуваш.
— Но огънят… Гейбриъл, той ме изгори. Аз… — момичето пое дълбоко дъх. — Би трябвало да съм мъртва. Аз умирах. Спомням си, че чух сестра Мери Джоузефа да казва на сестра Мери Луиза, че смъртта ще бъде истинско избавление за мен. Спомням си, че отец Доминик се бе надвесил над мен, давайки ми последно причастие — вдигна поглед към него. В огромните й очи се четеше пълно объркване. — Какво се случи с мен, Гейбриъл? Защо не умрях?
— Не мога да го обясня, cara. Просто трябва да ми вярваш, че няма от какво да се страхуваш.
Ала въпреки това тя се боеше. През целия ден бе избягвала да си задава въпроси. В светлината на деня можеше да се преструва, че всичко е наред, че нищо необичайно не се е случило с нея. Но повече не можеше да се залъгва. Тялото й бе с множество изгаряния, но раните не я боляха. Нещо повече — бяха заздравели, а белезите почти не личаха; след няколко дни вероятно нямаше да има и следа от дълбоките изгаряния.
Гейбриъл тихо изруга, като видя тревогата и объркването в очите на Сара. Бързо се намери до леглото й. Взе я в прегръдките си, отнесе я до креслото и се отпусна в него. Тя се бе сгушила в него като малко дете.
Той впи поглед в очите й, подчинявайки волята й на своята.
— Заспивай, cara. Няма от какво да се страхуваш. Заспивай, cara mia… Заспивай…
Усети как напрежението постепенно я напуска и клепачите й натежаха. Малко по-късно тя потъна в дълбок сън.
ГЛАВА 8
Със силата на съзнанието си Гейбриъл накара Сара да спи през целия следващ ден.
Самият той се надигна с настъпването на вечерта. Смени дрехите си. Излезе от гробницата и се отправи към сиропиталището.
Обгърнат от мъгла, влезе в сградата, която през последните тринадесет години бе домът на Сара. Досега не бе влизал в друга стая, освен в нейната. Острият мирис на дим все още се усещаше.