Мина по коридора, надникна в кухнята, а след това потърси дневната. Просторната стая, пълна с книги и играчки, триножници и картини, се намираше в края на коридора. Вътре имаше две монахини, които наблюдаваха десетина деца, потънали в игри и различни занимания.
Инстинктивно подмина параклиса, както и малките стаи, където спяха сестрите.
Повечето от стаите на горния етаж бяха спални. Стаята над Сара представляваше черна дупка. Част от пода бе изгорял; и той видя мястото, откъдето пламъците бяха плъзнали към леглото й. Беше истинско чудо, че бе оцеляла, че не бе обгоряла цялата.
Откри няколко монахини, събрани в малка стаичка на горния етаж, да обсъждат пожара и състоянието на едно от децата, което бе пострадало най-лошо. Чу, че името на Сара се спомена няколко пъти.
Тогава сестра Мери Джоузефа влезе в стаята.
— Говорих с отец Андре — каза тя. — Той си мисли, че съм си въобразила. Но аз не съм! Знам много добре какво видях — очите на възрастната монахиня се насълзиха. — Той взе Сара Джейн — отчаяно изрече тя. — Онова чудовище я взе.
— Може би трябва да съобщим на полицията — предложи една от монахините.
— И какво биха могли да направят те срещу този дявол? — сестра Мери Джоузефа поклати глава. — Те вероятно няма да ми повярват, така както не ми повярва и отецът.
— Трябва да направим нещо — обади се друга монахиня.
— Но какво? — сестра Мери Джоузефа отново поклати глава, — аз бях безсилна срещу него. Стисна кръста, който висеше на гърдите й. — Никога досега не съм усещала такова зло. О, моя бедна Сара, да бъдеш оставена на милостта на това гнусно сатанинско изчадие!
Един час по-късно той влезе в манастира. Затвори вратата и освободи съзнанието на Сара от оковите на съня. Когато влезе в стаята, тя се прозяваше. Усмихна му се неуверено.
— Къде беше? — попита, докато той сваляше пелерината си.
— Ходих в сиропиталището — отвърна Гейбриъл и пусна пелерината до леглото. — Как се чувстваш?
— Добре — тя се огледа. Не смееше да задава въпроси, тъй като се страхуваше от отговорите, които би могла да получи.
— Никоя от сестрите не е пострадала зле — каза Гейбриъл, отговаряйки на мълчаливия въпрос в очите на Сара. — Едно от децата е пострадало много. Друго е умряло.
— Кое?
— Не попитах за името.
Сара затвори очи, а устните й се задвижиха в безмълвна молба за детската душа и в благодарност, че другите деца са били пощадени.
— Сара?
Тя го погледна с насълзени очи, благодарна, че монахините, които се бяха грижили толкова години за нея, са оцелели.
— Добре ли си?
Кимна и с усилие преглътна сълзите си.
— Сестра Мери Джоузефа знае ли къде съм?
Гейбриъл поклати глава.
— Не, нямах възможност да говоря с нея. Научих за пожара от друг човек. Никой не знае как е избухнал.
— Мислиш ли, че мога дай изпратя съобщение, за да я уведомя, че съм добре.
— Ако желаеш.
— Не ми каза защо ме доведе тук.
— Има ли значение?
Тя примигна, смутена от особената светлина в очите му, от внезапната топлина, която я обля. Разбира се, че нямаше значение; радваше се, че е тук с него. Не й се искаше да бъде никъде, другаде.
— Не, но… — нервно подръпна завивките си. — Не мога да повярвам, че съм спала през целия ден.
— Нуждаеше се от почивка.
Сара кимна.
— А сега имам нужда да… ти се досещаш.
Гейбриъл я занесе в монашеската килия и изчака в коридора, докато се облекчи. Щеше да бъде толкова лесно да въздейства на ума й, да я накара да остане с него завинаги. Можеше да направи така, че тя да спи през целия ден и да прекарва нощите си с него. Какво блаженство би било да я има винаги край себе си, да наблюдава как разцъфтява женствеността й, да бъде този, който ще я научи на любовта между един мъж и жена. Би било толкова лесно, но и толкова грешно, защото той всъщност не бе истински мъж…
Внезапен вик прекъсна мислите му и той бързо се спусна към нея.
— Какво има? — попита и тревожно се огледа.
— Краката ми, чувствам ги толкова странно.
Гейбриъл се намръщи.
— Странно?
— Изтръпнали са, сякаш някой ме боде с игла или ме гали с перо.
Той се отпусна на колене, повдигна нощницата й и прокара длан по прасеца й.
— Гъделичкаш ме! Гейбриъл, никога досега не съм чувствала краката си. Какво е станало?
Той поклати глава.
— Не съм сигурен.
Намръщи се и я отнесе в стаята й. Дали бе възможно силата на неговата кръв да е излекувала нозете й? Имаше само един начин, за да разбере.