Нежно я изправи пред себе си, а краката й докоснаха пода.
— Сега ще те пусна, Сара.
— Не! — Тя се вкопчи в раменете му.
— Само за миг. Вярвай ми — отпусна едната си ръка, но видя страха в очите й. — Ето, хвани се за другата ми ръка.
Тя се втренчи в него с широко отворени очи. Той държеше едната й ръка, Сара се олюля, но не падна.
— Гейбриъл — задъхано прошепна момичето. — Аз стоя.
Той отстъпи една крачка, без да пуска ръката й.
— Ела при мен, Сара.
Тя поклати глава; страхуваше се да помръдне, за да не падне.
Погледът му не се отделяше от нея, хипнотизиращ и омагьосващ.
— Ела при мен, Сара. Не се страхувай. Няма да те оставя да паднеш.
— Не мога — но докато изговаряше думите, тя се движеше, плъзна левия си крак напред измести тежестта си и след това придвижи и десния. Една стъпка, две и после се препъна и падна в прегръдките му.
Той я вдигна.
— Аз ходя! — изумено възкликна девойката. — Гейбриъл, аз ходя!
Той й се усмихна щастливо. Неговата кръв, прокълнатата му кръв, бе спасила живота на Сара, а сега изглежда, бе излекувала краката й. Дори и душата му да прекараше цялата вечност в Ада, винаги щеше да бъде благодарен за Подаръка на мрака, който бе предизвикал такова щастие в очите на Сара.
— Пусни ме долу — рече тя и се завъртя в ръцете му. — Пусни ме. Искам да ходя!
И тя наистина го направи. Отначало с негова помощ, а след това бавно извървя разстоянието от единия край на стаята до другия съвсем сама.
— Може би сега трябва да си починеш — предложи Гейбриъл.
Сара поклати глава. Усещаше как силата я изпълва цялата и с всяка минута краката й укрепват.
— Това е чудо! — възкликна тя. — Истинско чудо!
Наистина беше чудо. Малко от прокълнатата му кръв бе достатъчна, за да възстанови силата на краката й, но докато я гледаше, Гейбриъл не можеше да не се запита дали тя щеше да продължи да го смята за чудо, ако узнаеше на какво се дължи.
Разперила ръце, Сара се завъртя, а нощницата й се изду като корабно платно.
— Чудо! Гейбриъл, аз мога да ходя. Знаеш ли какво означава това? — Сара се хвърли към него, обви ръце около врата му и силно го прегърна. — Щом като мога да ходя, ще мога и да тичам! А щом мога да тичам, ще мога и да танцувам!
Тя се въртеше безспир из стаята, а гласът й отекваше в каменните стени.
— Ще танцувам, ще танцувам, ще танцувам! — Сграбчи ръката му и го завъртя. Смехът й звънна като сребърно звънче. — Не е ли прекрасно?
— Да, cara — съгласи се той. Щастието й огряваше тъмната му прокълната душа подобно на лятно слънце. — Наистина е прекрасно.
Внезапно тя спря да се върти.
— Танцувай с мен, Гейбриъл.
Той кимна, обгърна я с ръце и я понесе в стъпките на валса.
Тя отметна глава.
— Нуждаем се от музика. Ще можеш ли да ни осигуриш?
— Както желаеш — промърмори кавалерът й и запя една бавна песен от неговата младост, песен за изгубена и намерена любов.
Притежаваше невероятен глас, дълбок и богат изпълнен с такава страст и копнеж, че очите й се насълзиха.
Двамата танцуваха така, сякаш го бяха правили хиляди пъти. Гласът му я обгръщаше и усилваше магията на нощта. Тя надникна в очите му и видя тънък пламък, който се разгаряше все повече, докато не почувства топлината му.
В следващия миг той я целуваше, устните му бяха топли, нежни, алчни. Ръцете му сякаш я изгаряха. Ударите на сърцето му отекваха в ушите й. И тя потъна в буря от чувства, понесена от ураган от желания.
Сара отвърна на целувката му, тръпнейки едновременно от удоволствие и от страх. Езикът му се плъзна по долната й устна и сякаш пламъци избухнаха в нея. Тя се притисна към него, жадувайки за близостта му. Гърдите му бяха твърди и мускулести. Усети как ръцете му се стягат около талията й.
— Гейбриъл…
— Cara…
Наложи си да я отдръпне от себе си. Ароматът й, мекотата й, разпалваха желанието му, но не само за сладкото й тяло, но и за живота й. Гладът се надигна в него изкушаваше го да я вземе, тук и сега, да задоволи отвратителната си жажда за кръв.
Чу тихия й вик и осъзна, че жаждата за кръв се бе отразила в очите му.
Изруга извърна се и се втренчи в огъня.
— Гейбриъл.
— Върви в леглото, Сара Джейн.
— Но…
— Върви в леглото, Сара!
Този път тя не протестира. Побърза да си легне и да се завие. Погледът й бе впит в гърба на Гейбриъл. Той дишаше тежко, а ръцете му бяха стиснати в юмруци.
— Лека нощ, Сара — дрезгаво изрече.
— Лека нощ.
Той пое дълбоко дъх и без да я погледне излезе от стаята.
Девойката остана загледана след него, объркана от случилото се изплашена от нечистия пламък, който бе зърнала в очите му. Но сигурно само така й се бе сторило. Някаква игра на пламъците на огъня. Да, това беше.