Сара въздъхна, сгуши се между завивките и размърда пръстите на краката си.
Тя може да ходи! Утре ще разгледа манастира. Ще излезе навън и ще тича по тревата. Ще напише на добрите сестри и ще им каже, че е добре!
А утре вечер ще танцува на лунна светлина с Гейбриъл.
Прошепна благодарствена молитва за чудото. Погледът й се спря на тежката и плътна завеса пред прозореца и се запита защо Гейбриъл я бе сложил. Утре щеше да го попита…
Сънува кръв и смърт, безкрайния мрак на вечното проклятие, самотата на Ада.
Присъниха й се демони с червени очи и остри като кинжал зъби.
Образът на Гейбриъл беше втъкан в гоблена на сънищата й подобно на златната нишка в плата. Виждаше го, чуваше го да й пее с тъжни очи изпълнени с ужасяваща самота и безнадеждност.
Гейбриъл… видя го да лежи в някакво тъмно място, заобиколен от смъртта…
Извика и се събуди. Седна в леглото, притиснала завивките до гърдите си. За миг се изкуши да стане и да потърси Гейбриъл, но мисълта да броди сама посред нощ из тъмното абатство, я изплаши много повече, отколкото кошмарът, който я събуди.
Измърмори пламенна молитва, плъзна се под завивките и затвори очи.
Лошите сънища не я навестиха повече.
Притаен в сенките на тихата улица, доста далеч от манастира, Гейбриъл почувства неспокойството на Сара. Въпреки че не бе взел от кръвта й, между тях съществуваше връзка, която се бе зародила с първата капка кръв, паднала в устата й.
Някои вярваха, че кръвта на един вампир обрича този, който я вкуси, на същия живот на мрака, но той знаеше, че не е истина. Много отдавна хората са вярвали, че има и други начини да се превърнеш във вампир — да умреш в грях или да умреш, след като си бил прокълнат от родителите си. Някои смятаха, че удавниците или самоубийците също се превръщат в същества на нощта. Други пък бяха убедени, че седмачетата също могат да се превърнат в демони на злото. Акушерките разправяха, че децата, които са родени между Коледа и Богоявление или децата, родени с един зъб или с част от околоплодния мехур по главичките, също са осъдени да станат вампири. Смяташе се, че деца, чиито майки не са яли достатъчно сол по време на бременността си, също са прокълнати.
Измислици, помисли си Гейбриъл. Глупави приказки, с които плашат децата. Ако бяха истина, светът щеше да бъде пренаселен от вампири.
Имаше само един начин да се превърнеш във вампир и това беше да ти се смени кръвта. Кръвта на жертвата трябваше да бъде източена до последна капка, а след това да се влее кръвта на вампир.
През всичките тези години, откакто бе сътворен, никога не бе предавал Подаръка на мрака на някой друг. Веднъж го бе предложил на Розалия, молейки я да сподели самотата и вечността с него, но самата представа я бе изпълнила с безкрайна погнуса. В опита си да избяга по-далеч от него тя бе паднала и бе намерила смъртта си.
Оттогава пазеше тайната само за себе си, смесваше се със смъртните само когато повече не можеше да понася самотата, когато изпитваше нужда да чуе смях, да бъде сред живите.
След векове, през които се бе наслаждавал на това да бъде вампир, накрая бе започнал да проклина самотата си, егоистичната си жажда за кръв, мириса на смъртта, който бе неделима част от живота му.
Понякога се чувстваше така, сякаш го бяха разкъсали на две. Копнееше за нормален живот, за слънчевата светлина, за възможността да се ожени и да има деца, да обича и да бъде обичан. Но едновременно с това се наслаждаваше на силата, която му носеше вампирската същност. Бе видял векове да идват и да си отиват. Можеше да променя формата си. Повечето хора смятаха, че прилепите са преобразени вампири, но той не намираше никакво удоволствие да се превъплъщава в това дребно животно. Обичаше да се преобразява във вълк, въпреки че напоследък го правеше много рядко.
Притежаваше силата на двадесет смъртни мъже; можеше да хипнотизира другите, да ги подчинява на волята си. Можеше да контролира животните, дори вятъра и дъжда. Можеше да изкачва стени с ловкостта на паяк. Само за миг можеше да променя формата си или пък да се превърне във въртяща се сива мъгла. Новостта на подобни трикове отначало го бе забавлявала, ала тръпката отдавна бе изчезнала и сега за пръв път от много години жадуваше да бъде обикновен смъртен, за да може да обича Сара.
Сара… тя отново бе заспала, закриляна от него, от младостта и невинността си.
Може и да бе отвратително чудовище, но никога нямаше да я оскверни.
ГЛАВА 9
Сара се събуди изпълнена с прекрасно усещане. Скочи от леглото и радостно се завъртя. Не е било сън! Тя можеше да ходи!