Минаваше от стая в стая с надеждата да намери Гейбриъл или поне някакъв знак от присъствието му, но нищо не показваше, че той живее в абатството. В кухнята нямаше храна, а в стаите не се виждаше и следа от дрехи, лични вещи или мебели.
Когато отново се озова в задната част на манастира, видя тясна врата. Реши, че навярно извежда навън и я отвори. Пред нея се откри дълга каменна стълба, губеща се надолу в пълен мрак. Лъхнали мирис на плесен и гнило.
Обзета от любопитство, тя се опря на стената и тръгна надолу. Дишането й се учести, докато направи още една стъпка, после още една. Пред нея се изпречи втора врата.
Опита се да я отвори, но беше заключена.
Остана дълго пред вратата. Зави й се свят. В главата й се появи образът на Гейбриъл, заобиколен от пълен мрак и придружен с усещането за болка и огромно страдание.
— Гейбриъл?
Там ли бе той? Може би бе ранен? Завъртя дръжката, опитвайки отново да отвори вратата.
„Върви си!“
Девойката рязко се обърна и притисна ръка до сърцето си. Бе сигурна, че ще види някого зад себе си, но там нямаше никого. Дали думите бяха дошли от нейното съзнание, някакво предупреждение, основано на шесто чувство или бяха произнесени от някого, когото не можеше да види?
Погледна отново към вратата и косата й настръхна. Отстъпи, обхваната от внезапно усещане за някакво зло. Хукна нагоре по стълбите и спря едва когато се озова в стаята си.
Затръшна вратата и се облегна на нея. Остана така, дишайки тежко и на пресекулки.
Постепенно сърцето й възвърна нормалния си ритъм и тя си каза, че навярно си бе въобразила всичко, че просто бе оставила въображението й да вземе връх над нея. Но сама не си повярва. Нито за миг. Бе усетила злото, нещо толкова злокобно, толкова тъмно, че бе събудило първичния й страх и чувството й за самосъхранение и я бе накарало да побегне, и да потърси убежище в стаята си, сякаш самата й душа бе в опасност.
Искаше й се Гейбриъл да е при нея и да я успокои, да я увери, че всичко ще бъде наред. Отново се запита защо в кухнята няма никаква храна, защо не бе открила знак за неговото присъствие. Ако той живееше тук, все щеше да намери някакви дрехи, бръснач, гребен, някаква лична вещ.
Сара се сгуши в голямото кресло с книга в ръка и реши, когато той се върне, да го попита къде прекарва дните си. Искаше да знае какво работи и защо живее тук, в това студено и изоставено място. И може би, ако събере достатъчно смелост, щеше да го попита какво зло се крие в дъното на онези стълби.
Мракът току-що бе паднал, когато Гейбриъл влезе в стаята. Сара вдигна глава от книгата, почувствала прилив на сили и енергия само като го видя. С бялата си риза с дълги ръкави, тесните черни панталони и високите ботуши от мека кожа той накара дъха й да секне.
Тя се надигна от креслото изтича през стаята и се хвърли в прегръдките му.
Гейбриъл затвори очи и ръцете му се сключиха около Сара. Така чудесно се вместваше в прегръдките му, сякаш бе създадена за това. Облъхна го уханието й на роза, топло и женствено. И толкова живо.
За един безкраен миг двамата останаха така, вкопчени един в друг.
За Сара това бе като да се завърнеш у дома след дълго отсъствие.
За Гейбриъл бе като да се разхождаш под слънчевите лъчи.
След известно време той се отдръпна, за да види лицето й.
— Нещо не е ли наред?
— Вече не.
— Не разбирам.
— Липсваше ми — простичко изрече тя. — През целия ден. Чудех се къде си, какво правиш. — Сложи ръка на гърдите му, а пръстите й несъзнателно чертаеха кръгове в областта на сърцето му. — Тук е много самотно без теб.
— Съжалявам. Сигурно си огладняла. Искаш ли да излезем? — огледа я. — Изглеждаш много хубава.
Тя сведе очи.
— Благодаря ти.
Гейбриъл я освободи от прегръдките си, обви наметката около раменете й и й подаде ръка.
— Ще вървим ли?
Заведе я в малък, но много изискан ресторант. Докато тя унищожаваше огромната порция, той отпиваше от чашата си с червено вино.
— Защо не се храниш? — попита Сара.
Той се поколеба преди дай отговори:
— Вечерях по-рано.
— О.
— Нахрани се, cara, а след това, ако желаеш, ще се поразходим из градините.
Тя се хранеше бързо, усещайки погледа му, всяко негово движение. Обичаше да гледа ръцете му. Това бяха силни ръце. Нежни ръце. Усети как се изчервява, когато си припомни целувката, начина, по който ръцете му се плъзгаха по тялото й, леки като крила на пеперуда.
— Готова ли си?
Тя изненадано го погледна, а червенината й се засили, когато погледите им се срещнаха.
— Да.
Гейбриъл плати сметката, помогна й да се загърне с наметката и я хвана за ръката. Нощта ги обви, тъмна и задушевна, докато се разхождаха в градините по тясната пътека с дървета от двете страни. Въздухът бе изпълнен с аромата на стотици цветя, но мирисът на Сара бе този, който изпълваше сетивата на Гейбриъл, нейната близост бе тази, която караше сърцето му да бие по-силно в гърдите. Тя приличаше на ангел излязъл да се поразходи на лунна светлина. Копринено меките вълни на златисто русата й коса обрамчваха деликатното й лице, кожата й меко блестеше, а очите й приличаха на две дълбоки сини езера.