Ноктите на глада и нуждата се надигнаха в него, пронизвайки мрака на сърцето му, пустотата на душата му. Щеше да бъде толкова лесно да я вземе, да я държи в прегръдките си, докато пие с наслада нейната сладост.
Толкова лесно.
Спря се пред дълга каменна пейка.
— Да поседнем ли за малко?
— Добре — Сара седна, а полите на розовата й рокля се разстлаха край нея като листенца на роза. — Къде беше днес?
— Страхувам се, че ще трябва да те помоля да не се месиш в личния ми живот.
— Нямах намерение да се меся — припряно отвърна тя, опитвайки се да скрие болката, причинена от резкия му отговор. — Просто се питах… няма значение.
— Какво си се питала?
— Къде прекарваш дните си. Какво работиш.
— Аз не работя.
— Не работиш ли?
— Не. Аз не само, че съм много затворена личност, но и съм много богат.
— О!
— И така — насили се да се усмихне Гейбриъл, — кажи ми ти как прекара деня?
— Пробвах дрехите — Сара сложи ръка върху неговата и лекичко я стисна. — Благодаря ти, Гейбриъл. Роклите са прекрасни. Много ми хареса книгата, както и бонбоните и всичко останало. Проявил си голяма щедрост към мен.
— Удоволствието беше изцяло мое.
— Днес се разходих из абатството.
Усети как ръката му се напрегна под нейната.
— Така ли?
Сара кимна.
— Търсех огледало — призна си момичето, питайки се дали няма да я сметне за твърде суетна. — Роклите са толкова красиви. Исках да видя как изглеждам…
Гейбриъл кимна. Трябваше да се досети, че тя ще пожелае да се огледа, но това бе едно от нещата, които не можеше да й осигури.
— Обаче не открих нито едно — девойката се втренчи в ръката си, толкова малка в сравнение с неговата. — Аз… ти?
— Продължавай.
— Ти наистина ли живееш в абатството? Искам да кажа, че не открих нищо твое в стаите — сви рамене. — Искам да кажа, че за един богат мъж ти не притежаваш много неща.
— Имам замък в Испания — отбеляза той. — Ако искаш да бъдеш заобиколена от богатство, някой ден ще те заведа там.
— Не, нямах предвид това!
— Знам.
— Накъде водят онези стълби в задната част на манастира?
— Към гробницата. Не отивай повече там, cara. Там няма нищо друго, освен останките на онези, които спят вечния си сън.
Сара изтръпна от ужас.
— Знам. Почувствах го. О, Гейбриъл, беше ужасно!
Той мълчаливо се взря в очите й. Никога преди бездната между тях не бе изглеждала по-дълбока и непреодолима. Това бе пропаст, през която нямаше никакъв мост, с изключение на един — смъртта. Нейната смърт. Той се изправи.
— Нещо не е ли наред?
— Става късно. Време е да се връщаме.
Сара му подаде ръката си и почувства силата на пръстите му, които се сключиха около нейните, когато й помогна да се изправи на крака.
— Прекарах чудесно, Гейбриъл. Благодаря ти.
Той наведе глава в знак на разбиране, а сетне притисна устни към ръката й.
— Удоволствието беше мое, cara.
Неочаквано Сара обви ръце около врата му и притисна устни към неговите. Той ахна смаян от докосването й, от топлината на тялото й до неговото. Тя приличаше на сянка в ръцете му, крехка, въздушна изплъзваща се и въпреки това любяща и топла. Толкова топла, пълна с енергията на живота. Ударите на сърцето му сякаш замлъкнаха, заглушени от туптенето на пулса й в гърлото, който възбуждаше глада му изпълвайки го с мъчителен копнеж и желание.
Кръвта му се сгъсти от близостта й и той я прегърна, притискайки я по-плътно, наслаждавайки се на уханието й, на младостта и невинността й. Ах, тя се чувстваше толкова добре в прегръдките му…
Сара тихо простена и впи устни в неговите, когато езикът му опари устата й. Ароматът й се издигна край него — женствен, мускусен, желан.
Гейбриъл изпъшка, освободи се от ръцете й отстъпи назад.
— По-добре да вървим — изрече дрезгаво.
Сара пъхна ръката си в неговата и двамата тръгнаха към ресторанта. Той я повдигна и я качи във файтона, а ръцете му се задържаха малко по-дълго на кръста й, преди да се настани до нея. Взе поводите, подвикна на коня и потеглиха.
По-късно Гейбриъл стоеше в долния край на леглото й и я наблюдаваше как спи. Страстното желание за плътта и кръвта й го изгаряше подобно на тъмен пламък. Допря език до зъбите си, почувства как се удължиха и изостриха, като си представи безумната радост, която ще изпита, ако си позволи да отстъпи пред глада. Само една малка глътка, помисли си. С какво би могла да й навреди?