Силата на съществото му призова подсъзнателно Сара. Тя се размърда и отвори очи. Примигна, но съществото в другия край на леглото й не изчезна. Стоеше там и се взираше в нея с очи, които горяха с тайнствен и неземен пламък. Дори в мрака виждаше зъбите му — дълги, бели и смъртоносни.
Това бе чудовището, което я преследваше в сънищата й.
— Аз сънувам — с треперещ глас промълви тя. — Сигурно сънувам.
Втренчи се в съществото. Измина сякаш цяла вечност и тогава, подобно на отражение във вода, фигурата започна да трепти и да губи очертанията си, докато не се стопи в някаква тъмна мъгла и не изчезна окончателно.
Дълбоко в мрачната и тъмна гробница Гейбриъл възприе собствената си форма. Време беше, каза си със съжаление той. Трябваше да я остави да си отиде, докато все още бе в състояние да го направи.
Сара изумено впери поглед в него.
— Да замина? Къде?
— Уредих да посещаваш балетно училище във Франция.
— Франция! — възкликна тя и очите й засияха. — О, Гейбриъл, наистина ли? Ще посещавам балетно училище!
— Значи си доволна?
— О, да, но съм твърде голяма, за да започна.
— Ще направят изключение за теб.
— Наистина ли? Защо?
Устните на Гейбриъл се изкривиха в иронична усмивка.
— С достатъчно пари всичко е възможно.
— О, Гейбриъл, ти си толкова добър с мен!
— Ще тръгнеш утре. Открил съм сметка на твое име в моята банка в Париж. Всичките ти разходи ще бъдат платени. Освен това искам да си купиш нови дрехи.
— Ти няма ли да дойдеш с мен?
— Не.
— Направила ли съм нещо, с което да предизвикам недоволството ти?
— Не! Разбира се, че не.
— Тогава защо ме отпращаш толкова надалеч?
Думите й извикаха тъжна усмивка на устните му.
— Ти си една млада жена, Сара Джейн. Време е да се сприятелиш с други млади жени. И млади мъже…
— Но… — „Аз не искам да те напускам“ — помисли си тя изплашена от перспективата да бъде разделена от него. Той бе единственото постоянно нещо в живота й, единствената сигурност, която имаше.
— Трябва да ми се довериш, Сара — рече той. — Това е за твое добро.
— Това е все едно мечтата ти да се сбъдне — промълви Сара, учудена, че не се чувства щастлива. Само преди няколко минути бе изпаднала във възторг, че ще отиде в Париж, но това бе преди да разбере, че Гейбриъл няма да бъде с нея. — Ти си толкова щедър, Гейбриъл. Не знам какво да кажа.
— Едно „благодаря“ ще ме задоволи.
— Съмнявам се.
— Погледът в очите ти е достатъчна награда за всичко — тихо отвърна той. — Каретата ще дойде да те вземе утре сутринта, така че тази вечер ще се сбогуваме.
— Няма ли да те видя на сутринта? Нима няма да ме изпратиш?
— Страхувам се, че не. Трябва да замина по работа.
— Значи това е нашето сбогуване.
— Засега.
Сара осъзна, че е възможно никога повече да не го види. Мисълта угаси вълнението й подобно на студена вода, лисната върху огън.
— Ще дойдеш ли да ме видиш?
Той се поколеба, преди да отговори.
— Ако имам възможност.
— Изглежда нямаш търпение да се отървеш от мен — отбеляза тя, без да среща погледа му. — Аз си мислех…
Гейбриъл пое дълбоко дъх и от гърдите му се изтръгна въздишка.
— Какво си, си мислела?
— Че се интересуваш от мен.
— Разбира се, че се интересувам, Сара.
— Не имах предвид… — усети как страните й пламнаха. — Мислех, че си започнал да се интересуваш от мен така както мъж се интересува от жена. — Осмели се да го погледне. — Миналата нощ, когато те целунах… Нима те разсърдих с нещо? Затова ли искаш да ме отпратиш?
— Не, Сара — понечи да протегне ръка, но размисли и я пъхна дълбоко в джоба на панталоните си. — Само че ти си твърде млада, cara…
— А ти си твърде стар?
— По-стар съм отколкото можеш да си представиш — горчиво отвърна Гейбриъл. — Искам да видиш света, който досега е бил непознат за теб. Искам да имащ възможност да разпериш крилата си и да полетиш.
— Но… ти ще ми липсваш.
Остра болка прониза сърцето му. Той може би щеше да й липсва седмица или месец, но тя щеше да му липсва през всички безкрайни дни и нощи на вечността.
ГЛАВА 10
Гейбриъл се бе отпуснал в любимото си кресло, втренчил празен поглед в тъмнината. Бяха изминали пет години, откакто изпрати Сара във Франция. Пет години са само миг в живота на вампира, тъжно си помисли той, но въпреки това всеки ден му се струваше като вечност.