След като Сара си отиде от живота му, не намираше никаква радост в съществуването си. Четенето не му доставяше удоволствие; музиката не му носеше утеха. Посещаваше редовно всички балетни спектакли и си представяше Сара на мястото на балерината.
Нямаше апетит и се хранеше само когато гладът станеше прекалено мъчителен, разкъсвайки вътрешностите му подобно на див звяр. Само в случаите, когато гладът му станеше непоносим, той напускаше абатството, бродеше из тъмните улици и търсеше жертва, за да се нахрани.
Дори и тогава взимаше малко, само колкото да поддържа съществуването си, ненавиждайки се за това, което е, защото то го разделяше от жената, която желаеше.
Пет години… Сега тя бе почти двадесет и две годишна, една зряла жена. Внезапно осъзна, че трябва да я види отново, само веднъж и тогава ще отиде в земята и ще спи, докато земният й живот свърши и тя завинаги бъде спасена от глада му.
Тя танцуваше в „Жизел“ в парижката опера. Театърът наистина е забележително произведение на архитектурата, каза си Гейбриъл, докато си проправяше път към частната си ложа. Познаваше историята на сградата доста добре. Бе живял в Париж по времето, когато Шарл Гарние бе проектирал сградата. Работата по строежа започна през лятото на 1861 година; фасадата бе завършена през 1867. Работата по сградата бе прекратена по време на Френско пруската война от 1870 година и недовършената опера бе използвана за арсенал и военен склад за храни и вино.
Гейбриъл напусна Париж по време на обсадата. Грозотата на войната не бе за него. Храната бе недостатъчна. Животните от зоологическата градина бяха избити, а труповете им бяха доставени в ресторантите. Богатите ядяха слонско месо; бедните вечеряха с кучета, котки и плъхове. Париж бе опожарен, хората гладуваха; улиците бяха залети с реки от кръв.
Едва през януари 1875 година главното стълбище на операта се изпълни с първите изтъкнати гости.
Гейбриъл се наведе напред и прикова поглед в лицето на Сара, когато тя се появи на сцената. Това, което бе постигнала за пет години, бе наистина изумително. Публиката се чудеше как е могла да стигне толкова далеч за толкова кратко време. Това бе чудо, шушукаха си хората, смаяни от феноменалната й слава. Но за Гейбриъл нямаше нищо тайнствено. Кръвта, неговата кръв, бе сътворила чудото, позволявайки й само за няколко години да постигне онова, което обикновено отнемаше на човек десетки години упорит труд.
Докато чакаше завесата да се вдигне, той се вслушваше в разговорите около себе си — съвсем лесна работа за един вампир. Всички говореха за Сара, удивлявайки се с каква лекота танцува. Изпълненията й са съвършени твърдяха в един глас интерпретациите й — вдъхновени и оригинални.
А сега, докато гледаше, бе напълно съгласен с тяхното мнение. Краката й сякаш не докосваха пода изглеждаше така, сякаш плува по сцената по-лека и от въздуха. Докато танцуваше, лицето й сияеше, а очите й блестяха. Гейбриъл разбираше, че за тези няколко часа тя се бе превърнала в Жизел. Беше уловила съвършено всеки нюанс, всяко движение.
Когато завесата падна, той се облегна назад и затвори очи. Изпълнението й бе изключително. Още от самото начало знаеше, че тя е родена да танцува. Това, което току-що видя, не можеше да се постигне с уроци; то идваше от сърцето й, от душата й.
„Искаше само да я видиш — напомни си той. — Сега трябва да си вървиш.“
Но краката му отказваха да се подчинят и внезапно се намери до вратата на входа за артистите, жадуващ поне още веднъж да зърне лицето й.
Почувства близостта й още преди да излезе от театъра. Отначало видя само Сара, сините й очи блестяха, дългата й руса коса се стелеше подобно на златен облак по слабите й рамене.
После забеляза и мъжа до нея, хванал я собственически под ръка.
Ниско ръмжене се надигна в гърлото на Гейбриъл. Първото му желание бе да се нахвърли срещу мъжа и да разкъса гърлото му. Ала след това видя как Сара се усмихна на младия мъж, зърна щастието в очите й и се почувства така, сякаш някой е забил остър нож в сърцето му.
Разтопен в мъглата, Гейбриъл ги последва, докато двамата вървяха по улицата към малкото кафене. Когато влязоха вътре, седнаха на масичка в ъгъла и заговориха за вечерното представление. Мъжът, чието име както Гейбриъл скоро узна, бе Морис Делакроа, хвалеше изпълнението на Сара.
— Бях добра, нали? — попита тя, но нито в тона й, нито в изражението на лицето й личеше самохвалство. — Странно е, но се чувствах така сякаш…
— Сякаш?