— Не знам. Не мога да го обясня, Морис. Иска ми се…
Той се наведе по-близо до нея и взе ръката й в своята.
— Какво ти се иска, Сара?
— Искам Гейбриъл да ме бе видял как танцувам тази вечер. Мисля, че щеше да остане доволен.
Морис издърпа ръката си от нейната, сякаш го бяха опарили.
— Отново Гейбриъл! Кога най-после ще преодолееш увлечението си по твоя благодетел?
— Не съм увлечена. Просто той ми липсва, това е всичко — тя се загледа в свещта, която гореше в средата на масата. Толкова време я делеше от дните, които бе прекарала с Гейбриъл, но въпреки това не го бе забравила.
Отначало му пишеше писма, но не знаеше фамилното му име, нито адреса, с изключение на абатството Кросуик, така че писмата й се връщаха обратно с бележка, че не могат да бъдат доставени. Но банковата й сметка бе винаги пълна. Сара се чувстваше виновна, задето харчи парите му, а дори не може да изрази благодарността си с една кратка бележка.
За известно време отказваше да се възползва от парите му, но когато минаха два месеца и от сметката не бе изтеглено нищо, получи кратко писмо от Гейбриъл, в което той настояваше и почти й заповядваше да задоволява всичките си нужди за негова сметка. Това бе единственото писмо, което получи от него и тя го носи със себе си, докато съвсем се разкъса. Опасявайки се, че в крайна сметка то съвсем ще се разпадне, Сара го сложи между страниците на първата програма на парижката опера, в която името й фигурираше като примабалерина.
Пет години. Все още не можеше да повярва колко много бе научила и колко далеч бе стигнала. Беше прима. Това бе истинско чудо. Повечето от балетистите започваха да танцуват от най-ранна детска възраст и се учеха с години, докато тя с лекота изпълняваше най-сложните стъпки.
Когато вървеше по улиците, хората я поздравяваха. Мъжете й изпращаха цветя и евтини бижута. Получи многобройни предложения за женитба. Танцува пред кралски особи. Беше направила всички неща, за които някога бе мечтала и въпреки това чувстваше някаква празнота. Искаше да танцува за Гейбриъл. Искаше да танцува с Гейбриъл, още веднъж да усети ръцете му да я обгръщат, да се взре в сивите дълбините на очите му, да чуе как пее някоя от тъжните си песни. Повече от всичко на света искаше да изтрие тъгата от очите му, да го накара да се усмихне, да чуе смеха му.
— Сара?
Сепната тя вдигна глава.
— Попитах те готова ли си да тръгваме?
— Да.
Тя се усмихна на Морис. Той бе красив млад мъж, висок и строен, с вродената грация на танцьор. Косата и очите му бяха шоколадово кафяви; устните му — пълни и чувствени.
— Съжалявам — рече тя. — Май тази вечер не бях особено добра компания?
Както винаги той моментално й прости.
— Не много. Ела, ще те изпратя до вас.
Младият мъж се спря до вратата, тя го целуна, а след това той слезе по стълбите, като си подсвиркваше. Преди да изчезне зад ъгъла, се обърна и й махна.
В тишината на стаята си Сара запали лампата и се приготви да си ляга. Седна пред тоалетната масичка, за да разреши косите си и отново се замисли каква късметлийка е. Имаше всичко, което някога бе искала. Апартаментът й бе просторен и уютен. Гостната бе боядисана в бяло; мебелите бяха от тъмен махагон, а диванът и столовете — тапицирани в различни нюанси на синьото. Спалнята й бе голяма и приветлива, въпреки че имаше само един прозорец. Стените бяха боядисани в бледосиньо; кувертюрата на леглото беше в розово и синьо, а също и килимът на пода.
Имаше дрехи достатъчно да се облекат три жени и пари, с които да задоволи всяка своя прищявка. За пръв път в живота си приятелите й бяха на нейната възраст и всички споделяха страстта й към балета. И въпреки славата й колегите не й завиждаха, а я харесваха и уважаваха.
Бе танцувала в Лондон, Рим, Венеция и Мадрид. На изкуството й се бяха наслаждавали крале и кралици, сираци и бедни, които не можеха да си позволят да си купят билет за представленията.
Би трябвало да бъде щастлива. И през по-голямата част от времето наистина беше. Но тази вечер… поради някаква причина непрекъснато мислеше за Гейбриъл, питаше се къде ли е той, дали е добре и дали си спомня за нея.
Въздъхна изгаси лампата и се плъзна под завивките. След като си каза молитвите, Сара пожела мълчаливо лека нощ на Гейбриъл, надявайки се, че по някакъв начин той ще разбере, че тя не го е забравила.
Той стоеше до прозореца й, както в миналото толкова често бе стоял на верандата в сиропиталището, наблюдавайки съня й. Сара бе красива като младо момиче, но сега беше изключителна. Кожата й бе нежна и прозрачна с цвета на слонова кост, а косите й се стелеха по възглавницата подобно на златен пламък. Дългите й извити мигли хвърляха тъмни полумесеци върху гладките й страни. Пълните й розови устни приличаха на изящни розови листенца. Под завивките се очертаваше тялото й, младо и гъвкаво с чувствени извивки. Краката й бяха дълги и прави; укрепнали от годините на танцуване с палци.