Гейбриъл я гледаше, а цялото му същество страдаше от болката на триста и петдесет годишната самота, от спомена за смеха й, за свенливата усмивка, за чистата й целувка.
Нисък стон се откъсна от устните му. Триста и петдесет години на усамотение, на съществуване на границата на живота, поддържайки се с кръвта на другите. Той бе учил с едни от най-брилянтните умове през вековете, бе пропътувал из целия свят, бе видял издигането и залеза на много цивилизации и въпреки това повече от триста години не бе истинска част от света на хората. Времената се бяха променили. Местата също, но пак си оставаха предишните. Винаги едни и същи. А той винаги бе сам. Изпълнен с вечния страх да се довери на някого, да обича.
Не можеше да прогони мислите за нея и там, в безопасността на съня й, той се люби с нея, съблазнявайки я с мислите си, притискаше тялото й до своето с магията на силата си на същество, завърнало се от оня свят.
Тя се събуди с името му на уста, кожата й бе влажна от пот, дишането й — учестено, а цялото й същество бе изпълнено с усещане за пълно задоволство и отмала.
Когато спомените за съня й изплуваха в съзнанието й, страните й пламнаха от срам. Бе сънувала, че се люби с Гейбриъл. Ръцете му бяха горещи и нетърпеливи, а гласът му — дрезгав от желание. Устните му изгаряха гърдите й, шията й. Припомни си усещането за зъбите му върху врата си, горещия му език, притиснат до туптящия й пулс. И очите му… те горяха с всепоглъщащ огън, заличавайки всички мисли с изключение на една — желанието да му достави удоволствие.
Това бе най-реалният и най-предизвикателен сън, който някога бе сънувала.
Пое дълбоко дъх, за да се успокои и долови мириса му.
Сепната, Сара седна в леглото, притискайки завивките до гърдите си.
— Сън — промърмори, взирайки се в тъмните ъгли на спалнята си. — Беше само сън.
И въпреки това не можеше да се отърси от чувството, че той е бил в стаята й.
През следващите десет дни той всяка вечер присъстваше на представленията, наслаждавайки се на радостта, която лицето й излъчваше. Следваше я след като излезеше от операта, презираше се, че я шпионира, но нямаше сили да стои далеч от нея.
Тя винаги беше в компанията на младия мъж, с когото я видя първата вечер и мисълта, че не е безразлична към този нищожен смъртен, го изпълваше с чудовищен гняв.
Те се държаха за ръцете, а на него му се искаше да изтръгне ръцете на този младок от тялото му.
На раздяла се целуваха пред вратата й, а Гейбриъл едва сдържаше желанието си да разкъса тялото на младежа на части, да издере плътта от красивото му лице, докато не остане нищо.
Кръжеше — зад прозореца й, наблюдавайки я как разресва великолепните си коси. Изгаряше от желание за нея, сякаш слънчевите лъчи обливаха тялото му в тъмнината.
Можеше да я накара да го обича. Мисълта за това го изкушаваше. Можеше да я хипнотизира с неземната си сила и тя щеше да направи всичко, което той пожелае или пък можеше да вземе кръвта й и да я привърже към себе си до края на дните й. Тя щеше да се превърне в негова робиня, да го моли да изпие кръвта й, ще умре за него само ако каже една дума.
Той обаче не искаше робиня. Желаеше доброволно да му отдаде любовта и тялото си.
Изпълнен с омраза и отвратен от себе си, засрамен от страхливостта си, която не му позволяваше да се изправи пред нея, Гейбриъл се стопи в мъглата и се върна в леговището си, една изоставена къща в покрайнините на Париж. Беше идеално място, разположено встрани от пуст път, скрит от хорските погледи от гъста горичка и подивели шубраци.
Придобивайки собствената си форма, той обикаляше празните стаи. Преди пет години отпрати Сара, за да й даде възможност сама да изгради живота си и тя бе направила тъкмо това. Тя мечтаеше да стане балерина и сега бе солистката на Парижката опера. Притежаваше собствен апартамент имаше приятели и един млад мъж, който очевидно я обожаваше. Защо й бе необходим древен вампир?
Спря пред тъмния прозорец и се втренчи в мрака. Ако беше смъртен, щеше да види отражението си, но неговите форми не правеха сянка, нито имаха отражение, защото той не беше жив, не и в истинския смисъл на думата.
Би трябвало много отдавна да е мъртъв. Какъв бе смисълът на съществуването му? Той не участваше активно в живота, не даваше нищо от себе си. Не представляваше нищо друго, освен един паразит, всяващ ужас у всяко човешко същество. Съществуваше като изсмукваше кръвта на живота, никога не даваше нищо, винаги само вземаше… но, това не бе точно така. Беше дал на Сара няколко капки от кръвта си и бе дарил на света една талантлива балерина, която нямаше равна на себе си.