Сара… Обичаше я от почти двадесет години. Това бе нищо в сравнение с вечността, която се простираше пред него, но въпреки всичко това бяха най-щастливите му години през цялото му неземно съществуване. Когато загуби Розалия, смяташе, че няма никакъв смисъл да продължава съществуването си. Но сега знаеше, че това, което бе изпитвал към Розалия, е било нищо в сравнение с любовта му към Сара. Но Сара също бе изгубена за него и за това можеше да обвинява единствено себе си.
За пръв път в живота си се опита да постъпи благородно и правилно и това му струваше единственото скъпо същество.
Усети идването на зората и настръхна, предчувствайки изгрева на слънцето. Впи поглед в изсветляващото небе. Загуби Сара и вече нямаше за какво да живее. Трябваше само да остане неподвижен и да остави златните лъчи на слънцето да го открият. Тогава съществуването му щеше да свърши завинаги. Няколко мига на мъчителна болка, докато кръвта му се превърне в пламък и празната обвивка, която някога съдържаше безсмъртната му душа, ще бъде унищожена завинаги.
Почувства внезапен копнеж да види зората, да наблюдава как слънцето се издига на хоризонта. Стисна ръце в юмруци излезе на двора, впи поглед в небето и зачака.
Изгревът. Изгарящата смърт, която щеше да последва.
Слънцето бавно се изкачваше нагоре, светлината му ослепи мъжа, който не го бе виждал повече от триста години. Подобно на майстор художник то разпръсна светлина по небето, разгонвайки тъмата — всичко избухна в червени и златисти отблясъци.
Омагьосан от това чудо, Гейбриъл стоеше там, усещайки горещина, каквато не бе чувствал три века и половина, загледан в златната светлина на слънцето, вдишвайки аромата на блесналата от роса трева и на влажната земя.
Пренебрегна болката толкова дълго колкото можа, но изведнъж в гърлото му се надигна отчаян писък, когато слънчевият лъч го откри изгори кожата и ръцете му, проникна през дрехите му подобно на адските пламъци. Мирисът на изгоряла плът опари ноздрите му и кожата му започна да тлее.
От гърдите му се изтръгна мъчителен рев и той хукна към вратата, залости я зад себе си и побягна към мазето.
Сви се в дългия дървен сандък, където спеше, затвори очи и прокле страха, който му бе попречил да сложи край на жалкото си съществуване. Гърчейки се от болка, той потъна в съня на безсмъртните, прегръщайки мрака изпълващ душата му, предавайки се на благословената забрава, която прогони мислите за Сара от съзнанието му, както и безполезната мечта за смъртен живот.
Сара се събуди с вик, разтърсвана от болка и страх, докато пламъците я обгръщаха.
Седна в леглото и огледа с подивял поглед стаята. Зората бе изсветлила небето и тя пое дълбоко дъх, за да се успокои. Всичко е било само сън.
Отпусна се отново на възглавниците и затвори очи. Сънят й бе толкова реален. Първата й мисъл, когато се събуди, бе, че отново е преживявала пожара в сиропиталището, но сега осъзна, че не е сънувала сиропиталището и изпитаната болка не е била нейна.
Гейбриъл… Името му изникна в съзнанието й и заедно с него усети мириса на изгоряла плът.
Гейбриъл. През последните десет дни непрекъснато присъстваше в мислите й, в сънищата й. Веднъж, докато седеше в кафето близо до операта, й се стори, че го вижда, притаен в сенките.
— Гейбриъл — прошепна тя. Името се отрони едновременно тихо като въздишка и пламенно като молитва. После Сара отново потъна в прегръдките на съня.
А дълбоко в мазето на усамотената и запусната къща едно същество сънуваше, че чува гласа й, ридаейки с кървави сълзи.
ГЛАВА 11
Събуди се с настъпването на нощта. Събуди се с болка и ненаситен глад, който не можеше да бъде пренебрегнат. Докосването на слънцето го бе оставило без сили и той знаеше, че трябва да се нахрани и то скоро. Това бе единственият начин да се облекчи болката, която го изгаряше, единственият начин да възстанови плътта си.
Измъкна се внимателно от сандъка. Всяко движение бе мъчение; разнесоха се цветисти ругатни, произнесени на шест езика, докато Гейбриъл сваляше обгорените си дрехи и се преобличаше в панталони и риза изработена от фин ленен плат.
Усещайки всяка една от своите седемдесет и девет години, той бавно и мъчително се изкачи по стълбите, водещи нагоре. Застана на прага с отпусната глава.
Гладът го изгаряше, един неуморим пламък, който не можеше да бъде угасен.