Облече балтона си, вдигна кожената яка и излезе от къщата. В състоянието, в което се намираше, му трябваше цял час, за да се добере до града. През цялото време острите нокти на глада се впиваха във вътрешностите му, заплашвайки да го подлудят напълно заедно с пулсиращата болка на обгорената му плът.
Зави по една улица, смърдяща от нечистотии и зачака…
Тази вечер играеха „Спящата красавица“ и Сара беше Аврора.
Той се бе отпуснал в кадифеното кресло, погледът му бе прикован в Сара, която танцуваше с принцовете с обичайната си грация и съвършенство.
Съсредоточено проследи соловото й изпълнение, очарован от всяка нейна стъпка, лека и бърза, въплътила младостта и радостта й, надеждите й за бъдещето. Затаи дъх, когато принцесата убоде пръста си на вретеното. Всичко бе само едно представление, но мисълта за кръвта й, червена и изпълнена с живот, накара устата му да се изпълни със слюнка, докато тя се отпусна и потъна в сън.
Гейбриъл се облегна назад, потънал в мислите си, докато пред принца изплува образът на Аврора, но вниманието му отново бе привлечено, когато принцът я събуди с първата целувка на любовта…
Да можеше и в истинския живот всичко да свършва като в приказките, тъжно си каза Гейбриъл. Само ако можеше първата целувка на любовта да го върне към живота, който бе изгубил…
Той напусна театъра, а мислите му се върнаха седемдесет и девет години назад. Беше се родил в малко село близо до Валелунга Италия. Майка му бе дала живот на десет деца и бе преждевременно състарена. Баща му също се бе прегърбил и остарял под бремето да осигури препитание на многочленното си семейство.
Гейбриъл, който тогава беше Джовани Онибене, бе най-големият син. Той мразеше бедността, в която живееха, пренаселената къща, дългите часове, прекарани в полето, постоянната борба за оцеляване. Мечтаеше за много по-добър живот и възможността за него се появи през една студена пролетна утрин.
Той се бе съгласил да укроти един буен жребец за един от съседите и бе потънал в работата си, когато някакъв едър мъж с посивели коси се спря, за да го наблюдава. Мъжът бе впечатлен от начина, по който Гейбриъл се справи с коня, толкова впечатлен, че му предложи работа в конюшните си. За Гейбриъл това бе шансът на живота му. Салваторе Мусо бе богат мъж и собственик на голяма вила във Ваше Валелунга.
Гейбриъл с готовност прие предложеното място. Сбогува се с родителите си и обеща да им изпраща пари и често да си идва у дома.
През следващите шест месеца работи упорито, спечели си уважението на Мусо и се сприятели със сина му Джузепе.
Беше на шестнадесет години, когато получи съобщение, че родителите му са болни. Веднага замина за вкъщи, но беше твърде късно. Някаква тайнствена треска бе опустошила селото и той бе свидетел как всичките му близки умряха един по един. Първо майка му, след това сестрите и братята му и накрая баща му.
Чак тогава, когато всички, които обичаше, бяха мъртви, той осъзна колко много ги бе обичал. Дълбоко в себе си имаше чувството, че той е виновен за смъртта им.
По настояване на свещеника на селото родителите на Джузепе приеха Гейбриъл в семейството си. Отначало, потънал в скръб за изгубеното си семейство, той странеше от всички, но с течение на времето откри цял един нов свят, света на богатството и аристокрацията. В този свят никой не си лягаше гладен, работеха само слугите и всички господари се обличаха в скъпи и елегантни дрехи.
Това бе свят, който не бе виждал досега, свят, който искаше да стане и негов.
Родителите на Джузепе бяха много щедри. Те го хранеха и обличаха, но дрехите не можеха да прикрият лошите обноски на Джовани, липсата на възпитание. Въпреки това той се стараеше много и бързо се научи, а освен това имаше и едно предимство — беше млад и красив и жените го обожаваха. Те с готовност му прощаваха недодяланите маниери, с радост го учеха да танцува, преподаваха му уроци по етикет и благоприлични обноски. Той бързо усвои учтивите фрази изкуството да танцува и да забавлява изисканите дами, как да седи на коня, как да поздравява членовете на кралското семейство. Но винаги някъде дълбоко в съзнанието му съществуваше усещането, че се преструва.
Беше на двадесет и девет години, когато придружи Джузепе до Венеция. Това бяха дни изпълнени със смях, безкрайни празненства и балове, които сякаш нямаха край. Тогава се срещна с Антонина Инсена. От самото начало тя го привлече неудържимо и много скоро стана жертва на тъмната й красота. Тя бе жена с неизказано богатство и власт. С другите се държеше студено, но на Джовани се усмихваше, а когато тя му се усмихнеше, той бе загубен.