Остана до него, докато тялото му се освободи и от последните останки от човешкото. Възприятията му, които станаха по-остри от преди, го смайваха и плашеха. Цветовете бяха по-ярки, светлината на свещите причиняваше болка в очите му, най-малкият звук отекваше силно в ушите му.
Тя му каза с глас, треперещ от вълнение, че той ще трябва да пие кръв, за да живее, че от храната ще му прилошава, но той не й повярва.
Тя го изгледа развеселено и излезе от стаята. Върна се след малко със сочен грозд в ръка. За да й докаже, че греши, той го изяде до последното зрънце. Миг по-късно го прониза остра болка, свлече се на колене и мъчително повърна всичко.
— Вече се зазорява — рече Антонина и погледна към прозореца. — Днес можеш да спиш с мен. Утре вечер ще изпълниш обещанието си и тогава ще трябва да си намериш място, където да почиваш. Можеш да очертаеш леглото си с пръст от родината си, ако някога решиш да напуснеш Италия.
Той се втренчи неразбиращо в нея.
— Сега ти си същество на нощта — обясни му Антонина. — Не можеш да умреш. Слънчевите лъчи могат да те убият. Светената вода ще изгори кожата ти. Няма да имаш потомство, но ще живееш вечно — замълча, сложила ръка върху малко дървено ковчеже. — Обещах ти богатство, Джовани и то е тук. Използвай го разумно.
Две вечери по-късно изплашен и смутен, той отиде при Розалия и й разказа всичко. Като се връщаше назад в спомените си, не можеше да разбере защо е бил толкова неподготвен за отвращението, което видя в очите й, за ужаса, който я накара, препъвайки се, да се отдръпне от него. Сякаш все още чуваше писъците й, докато падаше по извитата стълба и глухото тупване в подножието. Знаеше, че е мъртва още преди да стигне до нея. На следващата вечер напусна Италия.
Мислеше, че е много лесно да живее през нощта и да спи през деня. Отначало предполагаше, че ще може да се разхожда сред смъртните, ще танцува, ще се смее и ще се люби, както досега, но не се оказа така. Гладът, нов и неконтролируем, се събуждаше със страшна сила всеки път, когато се смесеше със смъртните. В началото не можеше да се контролира и задоволяваше глада си всяка нощ много често за сметка на живота на някое нещастно човешко същество. След десетки години се научи да контролира отвратителния си апетит, да изпива само няколко капки, вместо да отнема човешки живот.
За свой ужас осъзна, че дори и когато приемаше човешки облик, завинаги си оставаше отхвърлен от всички, едно същество, което никога нямаше да има свой дом и семейство.
През вековете позна и пълната самота…
И сега стоеше в сенките на кафенето и наблюдаваше Сара. Облечена в бледорозова рокля, тя изглеждаше толкова свежа и естествена като дива роза. Младият й приятел седеше до нея, ръката му държеше нейната, а възхитеният му и прехласнат поглед не се откъсваше от лицето й. И кой би могъл да го упрекне? Тя бе истински ангел, с прекрасно лице и съвършено тяло, със смях мек като въздишка и усмивка по-сияйна и от слънцето.
В гърдите на Гейбриъл се надигна завист и ръцете му се свиха в юмруци. С огромни усилия на волята успя да се сдържи да не прекоси помещението и да не прекърши врата на младежа. Едно бързо извиване и край. Само едно.
„Сара, сладка моя Сара, защо изобщо ти позволих да си тръгнеш?“
Тя извърна глава в неговата посока, а очите й се втренчиха в сенките…
Дали бе доловила мислите му? Дали знаеше, че е там? Но това бе невъзможно.
И все пак тя се изправи и се отдалечи от масата. Той стоеше неподвижно в сенките, а тялото му затрепери, докато тя се приближаваше. Усещаше как очите й го търсят в мрака. Ала поради някаква ужасяваща слабост той не можеше да се разтвори в мъгла и да изчезне.
— Гейбриъл?
— Върви си.
— Гейбриъл! Ти ли си?
— Не приближавай повече, Сара.
Тя се спря смутено.
— Какво не е наред?
— Върви си!
Младата жена нервно облиза устни. Искаше й се да го види по-ясно, но сенките го скриваха.
— Ще си отида — рече тя, — но само ако ми обещаеш, че по-късно ще дойдеш при мен.
— Не мога.
— Липсваше ми, Гейбриъл.
— Така ли?
— Да — тя пристъпи. — Ти страдаш, нали?
— Откъде знаеш? — остро попита той.
— Почувствах го, когато се случи. Чувствам го и сега.
— Върви си, Сара, моля те.
— Ще дойдеш ли по-късно тази вечер?
— Да… — думата с усилие се откъсна от устните му.
Два часа по-късно той почука на вратата на апартамента й. Подобно на неопитен младеж на първа среща с любимото момиче, той стоеше в сенките, неуверен и малко уплашен.
Чу Сара да казва на някаква жена на име Бабет, че я освобождава за през нощта. След малко Сара отвори вратата и той бе връхлетян от буря от диви чувства.