— Гейбриъл! Толкова се радвам да те видя. Влизай, влизай.
— Светлините — каза той, все още притаен в сенките. — Изгаси светлините.
Тя се намръщи, но после изпълни молбата му. Едва тогава той влезе в стаята и тихо затвори вратата зад гърба си.
Остана така смълчан, а в гърдите му се надигаше вина. Тя нямаше представа кого бе поканила в къщата си.
— Гейбриъл?
— Как си, Сара?
— Чудесно. А ти? — Долови тревога в гласа й. — Няма ли да седнеш?
Той кимна и се отпусна на дивана.
— Ще ми дадеш ли пелерината си? — попита тя.
Гейбриъл поклати глава, сгуши се в дълбоките гънки на дрехата си и придърпа по-ниско качулката.
Тя стоеше пред него, а ръцете й си играеха с широкия син колан на роклята й.
— Радвам се, че си тук. Липсваше ми.
— Тази вечер беше прекрасна — рече той.
Младата жена се изчерви от удоволствие.
— Ти си бил там, в театъра?
— Разбира се. Никога не съм гледал нещо по-красиво, cara. Наистина си родена да танцуваш.
— Обичам да танцувам.
Той пое дълбоко дъх и стисна ръце под плътните гънки на пелерината.
— А младия мъж, с когото беше в кафенето? Влюбена ли си в него?
— Морис? — меко се засмя тя. — Той е просто приятел.
— Но той би искал да бъде повече, нали?
— Да.
— Ти обичаш ли го? — думите бяха изречени грубо и изискваха отговор.
— Може би, малко.
— Той помолил ли те е да се омъжиш за него?
Сара не отговори веднага. Той чу учестените удари на сърцето й, движението на кръвта във вените й, видя как страните й се зачервиха.
— Помолил ли те е? — настоя Гейбриъл.
— Да. Каза, че трябва да се оженим и да открием собствена балетна трупа — мисълта я накара да се усмихне. — Каза, че ще обикаляме из целия свят и ще изнасяме представления.
В гърдите му се надигна ярост, когато си я представи омъжена за нейния млад човек, как се разхожда с него на дневна светлина, как му ражда деца…
Призова вековния си самоконтрол и успя да овладее избухването си. Нямаше никакво право да се намесва в живота й, никакво право. Морис бе мъжът, когото тя заслужаваше. Млад, красив, амбициозен. Човек, който споделяше любовта й към танца и който можеше да сподели всички дни и нощи на живота й.
Той бе смъртен.
Гейбриъл искаше да го убие.
— Ако желаеш да се омъжиш за него, ще се погрижа двамата да не се нуждаете от нищо. Имам доста голям апартамент в Марсилия. Ще бъде твой в деня, в който се ожените. Освен това ще ти отпусна и щедра месечна издръжка.
— Аз не бих могла…
Вдигна ръка, за да спре възраженията й.
— Ти нямаш родители, които да се погрижат за теб и аз не искам да бъдеш изцяло зависима от човека, за когото ще решиш да се омъжиш.
Наранена и объркана от явното му желание да я види час по-скоро омъжена за друг, Сара пристъпи напред и седна на срещуположния край на дивана.
— За това ли дойде тук, за да ме омъжиш за някой друг?
— Какво искаш да кажеш?
Младата жена сведе поглед.
— Никога не съм престанала да мисля за теб, Гейбриъл. Всяка нощ се надявах, че ще дойдеш да ме видиш, че аз също ти липсвам, че копнееш за мен също както аз за теб — вдигна глава към него, а в погледа й се четеше мълчалива молба. — Знам, че ти ме смяташ за дете, че съм твърде млада, за да разбирам какво се таи в сърцето и мислите ми, но аз те обичам, Гейбриъл. Обичах те тогава, обичам те и сега.
— Недей!
— Защо? Защо да не мога да те обичам?
Тя протегна ръка, но той рязко се отдръпна. При движението качулката се смъкна назад и тя за пръв път видя лицето му.
— Гейбриъл? Какво се е случило?
— Нищо — отвърна той и намести отново качулката. — Малка злополука.
Преди да я спре, тя скочи и запали лампата.
— Не! — Гейбриъл покри лицето си с ръце и чак тогава осъзна каква голяма грешка бе идването му тук.
Остана неподвижен, докато тя дръпна качулката и отмести ръцете му, за да види лицето му.
— О, Гейбриъл — промърмори младата жена със свито от ужас гърло. — Бедният ми ангел.
Той се извърна, тъй като не желаеше тя да гледа обезобразеното му лице. Нито пък искаше да вижда съжалението в очите й.
Тихо изстена от болка и удоволствие, когато Сара го взе в прегръдките си и го залюля като майка, приласкаваща нараненото си дете.
— Кажи ми какво се е случило? — настоя тя.
— Изгорих се — гласът му прозвуча приглушено, тъй като главата му бе притисната до гърдите й.
— Изгорил си се! — спомни си пожара в сиропиталището и ужасната разкъсваща болка. — О, Гейбриъл — прошепна тя. — Аз помислих, че е било само сън.