— Сън? За какво говориш?
— Сънувах те, сънувах, че си ранен. Усетих как горещината изгаря кожата ми…
Докато говореше, оглеждаше ръцете му. Очите й се напълниха със сълзи.
— Как се случи?
Гейбриъл затвори за миг очи, докосването й го успокояваше.
— Няма значение. Проявих небрежност. Не е толкова зле както изглежда.
— Сигурно ужасно те боли?
— В момента не.
Тя го привлече по-близо към себе си, сякаш разбираше, че близостта й му действа успокоително.
— Колко дълго ще останеш?
— Аз… не знам — възнамеряваше да я види как танцува, да се увери, че е добре и е щастлива и да си замине. Но сега… как би могъл да я остави сега? Близостта й бе като облекчаващ балсам за наранената му душа; докосването й заличи болката от раните му.
— Остани — изрече тя. — Моля те.
— Не искам да усложнявам живота ти.
— Как би могъл да го направиш? Ти си моят ангел пазител, не си ли спомняш?
— Спомням си, cara — с огромно усилие се освободи от ръцете й. — Сега трябва да вървя.
— Ще дойдеш ли утре вечер?
— Ако искаш.
— Искам! И то много! Хайде да се срещнем пред театъра. Можем да отидем да вечеряме някъде.
— Не. Ще дойда тук. В полунощ.
Тя се изправи. Очите й сияеха от щастие, защото отново бе с него.
— Нали няма да се откажеш?
— Не, но твоята прислужница Бабет не бива да е тук.
Сара кимна. Предположи, че е съвсем естествено да не желае никой да го вижда в това състояние.
— Няма ли… ще може ли…
Гейбриъл се намръщи.
— Какво искаш, cara? Само го назови и то ще бъде твое.
— Няма ли да ме целунеш за лека нощ?
Той леко кимна: възнамеряваше само да докосне с устни нейните. Сара се повдигна на пръсти, ръцете й нежно обхванаха обезобразеното му лице и впи устни в неговите.
В главата му избухна светлина, по-ярка и ослепителна от светлината на стотици свещи. Тя се разля по тялото му, чиста и свята изпълни го с образите на топли и слънчеви летни дни, когато първите слънчеви лъчи даряват със светлата си целувка утрините искрящи от бистрата роса.
Замаян и объркан, Гейбриъл отстъпи, припряно измърмори нещо на сбогуване и изчезна, преди тя да успее да види примесените с кръв сълзи, които намокриха страните му, преди да забрави всичко и да падне на колене пред нея, умолявайки я да забрави чудовището, в което се бе превърнал и да обикне мъжа, който вече не съществуваше.
ГЛАВА 12
— Какво искаш, да кажеш с това, че не можеш да се видиш с мен след представлението? — Морис се вторачи в нея. Веждите му бяха смръщени, а очите му ясно изразяваха объркването му.
— Имам среща — отвърна Сара.
— Среща? С кого?
— С един стар приятел — раздразнено въздъхна тя. — Ако толкова искаш да знаеш имам среща с Гейбриъл.
Разбиране замени объркването в очите на Морис, но само след миг ревността зае мястото му.
— Значи той най-после дойде да те види след всички тези години.
— Да.
— Смяташ ли, че е разумно да се срещнеш с него сама?
— Какво искаш да кажеш?
— Как ще изглежда отстрани, ако двамата сте сами в стаята ти?
Сара усети, че се изчервява. Не беше благоприлично да се забавлява с мъж сама в апартамента си. Но Гейбриъл не бе кой да е мъж. Той бе нейният благодетел, но което бе много по-важно, бе неин приятел и се бе превърнал в единственото семейство, което имаше. Но не тази мисъл я накара да се изчерви, а осъзнаването, че й се искаше да бъде за него много повече от протеже. Много повече.
— Всичко ще бъде наред — заяви тя колкото е възможно по-спокойно и студено. — В крайна сметка той ме издържа през последните пет години. Не мога да откажа да се видя с него — неприятно й беше, че лъже Морис. Не Гейбриъл настояваше да се срещнат. Всъщност бе тъкмо обратното.
— Някой трябва да бъде там с теб — настоя приятелят й. — Може би някоя компаньонка.
— Бабет ще бъде там — излъга Сара.
Морис сложи ръка върху нейната.
— Аз те обичам, Сара. Желая ти доброто.
— Знам — тя се взря в очите му. Искаше й се да може да отговори на чувствата му, но тя принадлежеше на Гейбриъл и така бе от първия път, когато го видя на верандата в сиропиталището.
— Омъжи се за мен, Сара — умоляващо я погледна младият мъж. Отпусна се на коляно и взе ръката й. — Знам, че не съм достатъчно добър за теб, но ако не с нещо друго, то ще бъдеш богата с любов, обещавам ти. Само кажи да!
— Морис…
— Той е, нали? — младежът се изправи на крака. Очите му блестяха от гняв и ревност. — Ти си увлечена по този стар мъж.
— Какво те кара да мислиш, че е стар?
— А не е ли?
Сара се намръщи. Никога не се бе замисляла за възрастта на Гейбриъл. Сега осъзна, че всъщност не знае на колко е години. На пръв поглед изглеждаше, че наближава тридесетте, но въпреки това изглеждаше по-възрастен и по-мъдър.