— Сара?
— Не знам на колко е години и не ме интересува. Не смятам да избягам с него, Морис. Той просто ще дойде да види как се справям.
— В такъв случай няма да има значение, ако и аз присъствам.
— Боя се, че ще има и то много.
— Сара…
— Не желая повече да обсъждам този въпрос, Морис. Бързо ми дай целувка за късмет. Мой ред е да изляза на сцената.
Тази вечер танцува както никога досега, уверена, че Гейбриъл е някъде сред публиката. Нейното изпълнение бе за него, единствено за него. Когато погледна към принца, виждаше лицето на Гейбриъл; пак Гейбриъл бе този, който я целуна и я събуди от омагьосания й сън.
Надяваше се, че той ще я чака пред театъра, но него го нямаше. Морис настоя да я изпрати до дома й.
Пред вратата Сара му пожела лека нощ и го увери; че всичко ще бъде наред.
Освободи Бабет за през нощта, бързо се изкъпа и облече пеньоар от тъмносиньо кадифе, украсено отпред и покрай врата с фина дантела. Запали няколко свещи, напълни купа с ябълки и сирене и постави бутилка вино на масата.
Цялата трепереше от вълнение, когато на вратата се почука.
Пое си дълбоко дъх, прекоси стаята и отвори вратата.
Той стоеше в сенките, както и преди, а лицето му бе скрито от широката пелерина с качулката.
— Гейбриъл! — възкликна тя с глас изпълнен с радост. — Влизай — затвори вратата след него искаше й се да го задържи при себе си завинаги. — Позволи ми да взема пелерината ти.
— Не.
— Не е нужно да криеш лицето си от мен.
— Сара…
Тя пристъпи към него и протегна ръка.
— Позволи ми да взема пелерината ти, Гейбриъл. Тук е топло и ще се чувстваш по-удобно без нея.
— Аз мислех за твоето удобство.
— Лицето ти не ме разстройва.
Той въздъхна примирено, свали пелерината и й я подаде. Знаеше, че навярно изглежда ужасно, кожата на лицето му и ръцете му бе обезцветена и набръчкана от слънцето, но въпреки това усмивката й не слезе от устните, когато го погледна.
Занесе пелерината му в спалнята си. За миг притисна лице към финия вълнен плат, вдишвайки аромата на Гейбриъл, а после я постави внимателно върху леглото. Ръцете й погалиха нежно дрехата, представяйки си, че милва собственика й.
Когато се върна в гостната, той бе седнал в другия край на дивана, колкото се може по-далеч от светлината на свещите.
— Искаш ли нещо за ядене? — попита Сара и посочи към купата със сирене и плодове. — Малко вино?
— Чаша вино — отвърна той.
Тя напълни две чаши и седна до него.
— Тази вечер бе изключителна — отбеляза Гейбриъл. — Никога досега не съм виждал друга балерина да танцува така.
— Беше за теб — тихо призна Сара. — Знаех, че си някъде там и ме наблюдаваш. Исках да те накарам да се гордееш с мен.
— Справила си се много добре, Сара Джейн. Няма балерина равна на теб, точно както винаги си мечтаела.
— Дължа всичко на теб и ти благодаря от цялото си сърце.
— Не, cara. То винаги е било в теб. И така, кажи ми къде ще отидеш, след като приключат представленията ти тук?
— Говори се, че трупата ще предприеме голямо турне през есента.
Гейбриъл кимна.
— Целият свят ще види твоя танц, cara — рече той и после се намръщи. — Какво не е наред?
— Аз обичам да танцувам — въздъхна Сара, — но това не е достатъчно.
— Целият свят е в краката ти. Какво повече искаш?
— Искам да си до мен.
Той се отдръпна както винаги при споменаването на нещо лично между тях.
Сара събра цялата си смелост, остави чашата настрани, взе недокоснатата чаша от ръката му и я остави на масата. Премести се по-близо до него и постави ръка на рамото му.
— Кажи ми, че не се интересуваш — настойчиво се втренчи тя в лицето му. — Кажи ми, че не ме искаш и повече никога няма да заговоря за това.
— Ти знаеш много добре отговора — с дрезгав глас отвърна Гейбриъл. — Искам те и жадувам за теб от години.
— Тогава защо сме разделени?
— Защото така е по-добре.
— За кого?
— За теб, cara. Трябва да ми вярваш по този въпрос.
— Не! Ти трябва да ми вярваш! Няма никакъв смисъл да бъдем разделени!
— Има много повече смисъл, отколкото можеш да си представиш. Ще бъде много добре, ако забравиш, че някога си ме познавала. Омъжи се за твоя млад мъж. Танцувай за света. Роди деца и ги научи да танцуват. Точно за това си родена.
Тя поклати глава.
— Не, Гейбриъл! Аз съм родена за теб.
Бавно се приближи до него, делеше ги само едно дихание.
И тогава тя произнесе думите, на които той не можеше да устои. Знаеше, че е загубен.
— Позволи ме да те прегърна.
Когато го привлече към себе си, той се разтопи като мек восък. Ако имаше някаква слабост, с изключение на това да избягва слънцето, това бе нуждата му да бъде в прегръдките на тази жена. Тя бе слънчевият лъч в мрака край него, вечният живот срещу безкрайното проклятие.