Двамата дълго останаха така, а сетне тя го целуна. Нито Сара, нито Гейбриъл затвориха очи. Тя видя пламъка, блестящ като разтопено злато, който избухна в очите му, усети грубата животинска сила. Когато устните й се впиха в неговите, го завладя безкрайно желание. Той я искаше!
И тя го искаше. Желаеше да почувства силата му, жадуваше той да я притежава. Искаше той да я вземе с цялата си страст, да й покаже какво означава да бъдеш обичана.
Погледна в очите му и усети как потъва все надолу в тъмнина и в светлина.
Гейбриъл промълви името й, привлече я към себе си и ръцете му се сключиха около нея — силни и сигурни. Гърдите й се притиснаха към неговите, ръцете му плъзнаха по гърба й, по извивката на бедрото й.
Тя ахна, сепната от интимността на докосването му, от удоволствието, което я прониза.
Сара потъваше в непознати, но прекрасни усещания, безпомощна да устои на силата на докосването му, на глада в очите му. Очи, които горяха с трескав пламък, който запалваше огън в най-съкровените кътчета на сърцето и душата й изпълваше я с топлина, която потече като разтопена лава по вените й, карайки я да копнее за нещо, което не разбираше.
Младата жена притвори очи и се отдаде изцяло на магията на докосването му.
Липсата на страх и безкрайното й доверие бяха неговата гибел.
В гърлото му се надигна ръмжене подобно на това на ранен звяр и той завладя устните й. Тя бе слънчевата светлина, добротата и надеждата, невинността на младостта, всичко, което завинаги бе изгубено за него. Той я целуна страстно, дирейки избавление, копнеейки за всичко човешко. Тя бе мека и податлива в ръцете му, желаеща, нетърпелива, подобно на глупава мушица, летяща към пламъците на разрушението, а той беше безсилен да я защити.
Ръцете му жадно се плъзнаха под пеньоара, откривайки плът по-мека и нежна от кадифето, по-гладка от атлаз. В следващия миг пеньоарът се свлече на пода. В следващия неговите дрехи я последваха. Тя бе в прегръдките му, бе негова, готова и нетърпелива да я вземе.
Той я обичаше нежно, ръцете му трепереха, гласът му бе прегракнал от усилието да се сдържи, да обуздае тялото си, което изгаряше от желание по нея. Още миг и щеше да я направи изцяло своя, когато чу тихия й вик.
Ужасен, Гейбриъл застина неподвижно. Едва тогава осъзна, че гладът бе замъглил съзнанието му, че целувките му вече не бяха нежни, че зъбите му едва не разкъсаха деликатната кожа на гърлото й.
Несъзнаваща колко близо е до опасността, Сара се извиваше под него, търсейки облекчение за жаждата, която изгаряше тялото й.
С глухо ръмжене той се отдръпна и се обърна с гръб към нея.
— Гейбриъл?
Гласът й бе нисък и пресеклив изпълнен със смущение.
— Прости ми — пресипнало изрече той. — Не исках…
— Гейбриъл — сложи треперещата си ръка на гърба му и почувства как той потръпна от докосването й. — Искам те.
— Не, Сара — рязко отвърна той. — Не ме питай за нищо.
— Не разбирам.
— Моля те, остави ме да си отида! — това бе вик изпълнен със страдание, една молба към нея да бъде силна, защото нуждата му за нея го бе направила слаб и уязвим.
— Не!
— Така ще бъде най-добре.
— Няма! — смутена и наранена от отхвърлянето му, тя се отдръпна и кръстоса ръце пред гърдите си. — Иска ми се никога да не бях напускала Англия — с треперещ глас промълви тя, опитвайки се да преглътне напиращите сълзи. — Иска ми се все още да съм в онзи ужасен инвалиден стол. Тогава ти ме обичаше. Знам, че ме обичаше.
Гейбриъл затвори очи. Нещастието й го обля като приливна вълна. Не биваше да идва тук. Никога не биваше да я вижда отново. Нямаше намерение да й причинява болка искаше само да облекчи своята.
Можеше да изтрие всичко от паметта й. Трябваше само да погледне в очите й и да подчини волята й на своята. Можеше да я накара да забрави, че някога го е имало… но да направи това, бе все едно да сложи край на своето съществуване. Защото ако не съществуваше за Сара, нямаше смисъл изобщо да го има.
И защото бе егоист, а и твърде дълго бе прекарал в самота, той се обърна и взе ръката й в своята.
— Сара?
Тя го погледна и той се сви пред отчаянието в очите й.
— Моля те, Гейбриъл — промърмори тя. — Моля те, не ме напускай! Имам нужда от теб.
— И аз имам нужда от теб. Кажи ми, cara, ако остана, ще изпълниш ли това, което те помоля, без да задаваш въпроси?
— Да.
— Каквото и да ти кажа? Дори и да няма никакъв смисъл за теб?