В полумрака на стаята той изглеждаше по-огромен и някак си странно заплашителен. Косата му се стелеше по раменете подобно на тъмен облак; очите му — тъмни и дълбоки — напомняха на небе пред буря.
Тези очи… сигурно това бе някаква игра на светлината на свещите, която ги караше да горят с кървавочервен пламък.
Гейбриъл видя ужаса в очите й и осъзна, че неговите пламтят от глада за кръв. Трябваше да повика на помощ цялото си самообладание, когато най-сетне телата им се сляха в едно.
Когато той проникна в нея, Сара извика, слаб вик на болка и страх. Гейбриъл простена и впи устни в нейните. Всички мисли излетяха от главата й, погълнати от невероятния екстаз, който изпита.
Сега вече бе изцяло негова, помисли си Сара щастливо. Само негова. Той никога няма да я напусне, нито отново ще я отпрати надалеч.
— Сара, добре ли си? — попита той. Гласът му бе приглушен, тъй като устните му бяха притиснати към рамото й.
Тя издаде тиха и доволна въздишка на жена изпитала върховно блаженство.
Огромно въодушевление изпълни гърдите на Гейбриъл. Той бе завладял тялото й, без да опорочи душата й. За пръв път от векове се бе почувствал като човек, а не като чудовище. Това бе великолепно усещане, ала твърде кратко, защото заедно с радостта дойде и дълбокото чувство на съжаление и разкаяние, тъй като знаеше, че е осквернил нещо чисто и невинно.
Сара усети промяната в настроението му, внезапното му отдръпване. Извика тихо и го притисна към себе си.
— Сара — простена с болка той, — какво направих?
— Обичам те, Гейбриъл — пламенно прошепна младата жена. — Моля те, не разваляй този скъп за мене миг. Моля те, не съжалявай за случилото се.
Тялото му се разтърси от силен трепет.
— Сара… дръж ме.
Долови мъката в гласа му, напиращите сълзи и го прегърна със страст. Докато го притискаше към нежните си гърди, тя се питаше какво се крие в миналото му, какво бе това, което му причиняваше болка и страдание. Понякога й се струваше, че той се страхува от докосването й точно толкова силно колкото го и желаеше.
— Поспи си, Гейбриъл — промълви тя. — Аз ще те пазя от демоните, които терзаят душата ти.
— Ах, cara — измъчено прошепна той. — Само да можеше.
— Спи, ангеле мой — залюля го Сара като малко дете и миг по-късно усети как тялото му се отпуска и чу лекото му и равномерно дишане. Гейбриъл най-после бе заспал.
Той се събуди изведнъж, почувствал тръпките по кожата си, знак за настъпващата зора. Сара лежеше до него с глава отпусната на рамото му.
Тя се размърда, когато той се измъкна от леглото и започна да се облича.
— Къде отиваш? — сънено го попита.
— Трябва да си вървя.
— Защо?
— Без въпроси, cara, забрави ли?
Гейбриъл бързо я целуна по челото и избяга от стаята. Изтича надолу по стълбите и след миг се намери на улицата. Небето бе още сиво, но докато бягаше по улицата, усети наближаващата топлина на слънцето.
Споменът за жестоките изгаряния, които получи, когато посрещна изгрева на небесното светило, го накара да хукне по-бързо. Гейбриъл се носеше по притихналите и тесни улици със свръхестествена скорост и бързо стигна до изоставената къща.
Щом най-после се намери вътре, от гърдите му се изтръгна дълбока въздишка. Дишайки тежко, той слезе в мазето. Докато се пъхаше в тесния сандък, където спеше през деня, мислите му бяха изпълнени единствено със Сара.
По-късно същия ден, докато репетираше, Сара също си мислеше за Гейбриъл и за неговото внезапно тръгване рано сутринта. Всеки път, когато някой влезеше в стаята, тя вдигаше поглед, надяваше се, че е той.
Когато се върна в апартамента си, тя постоянно се ослушваше за стъпките му, но следобедът премина, а от него нямаше и следа.
Дали бе сгрешила в нещо?
Когато пристигна в театъра, представляваше кълбо от нерви. Два пъти по време на загряването забрави стъпките и за пръв път нямаше желание да танцува.
Излезе с нежелание на сцената, убедена, че изпълнението й ще бъде далеч от съвършенството. И тогава го видя, седнал на предната редица. Сякаш внезапно й поникнаха криле.
И тази вечер тя танцува само за Гейбриъл, а когато представлението свърши, публиката стана на крака, за да я аплодира. Сара обаче чуваше единствено ръкоплясканията на Гейбриъл и това бе най-сладката музика за ушите й.
Бързо отиде в гримьорната си и се преоблече. Тъкмо излизаше от сградата на операта, когато Морис я настигна.
— Тази вечер бе изключителна — каза той. — За къде си се разбързала?
— Гейбриъл ме чака.