Самият Морис не бе сигурен що за човек в действителност е Гейбриъл, нито пък какво зло възнамерява да стори на Сара Джейн. Но беше напълно убеден, че има нещо нередно около благодетеля на Сара и именно затова тази вечер се бе скрил в сенките срещу жилището й. Видя, че вратата на апартамента на Сара се отваря. Миг по-късно висок човек, загърнат в черна пелерина, се спусна по стълбите.
Гейбриъл.
Морис изчака, докато мъжът се отдалечи пред него и тогава го последва.
Бе все едно да следващ сянка. Сякаш нощта прегръщаше Гейбриъл като любим, завърнал се от дълго пътешествие. Тя го заобикаляше, поглъщаше го, сливайки се с него.
Морис се затича. Стъпките му се заглушаваха от влажната трева край пътя.
И в този миг, сякаш се разтвори в нощта, мъжът изчезна.
Младият мъж примигна един-два пъти; не вярваше на очите си. В един миг Гейбриъл бе там — тъмен силует в нощта, а в следващия го нямаше.
Морис потръпна, обзет от внезапен студ, подобен на този на отворен гроб. Обърна се и се запъти към града.
— Говори по-бавно, Морис, в думите ти няма никакъв смисъл.
— Казвам ти, Сара, че мъжът изчезна пред очите ми. В един миг бе там, а в следващия го нямаше — той потрепери, докато влизаше след Сара Джейн в апартамента й. Когато се озоваха вътре, внимателно заключи вратата.
— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че Гейбриъл е призрак или нещо подобно? — с раздразнение възкликна тя.
— Не знам какво е, но не е човек.
— Въображението ти се е развихрило — смъмри го младата жена. — Миналата нощ бе студена и мъглива, това е всичко. Той вероятно е завил зад ъгъла и ти си го изгубил от поглед.
— Не! — Морис я сграбчи за раменете и я разтърси. — Чуй ме, Сара Джейн, трябва да стоиш далеч от този мъж. Той е дявол!
— Морис, причиняваш ми болка! — тя се изскубна от ръцете му и разтри раменете си. — Това не е смешно.
— Дяволски си права, не е! — пристъпи към нея, но се спря, защото видя предупреждението в очите й.
— Той… ти дали…
Изгледа го гневно и присви очи.
— Какво аз дали?
— Няма значение, виждам, че си го направила. Защо, Сара Джейн? Какво те привлича у този мъж? Не можеш ли да усетиш злото, което го заобикаля?
Сара се отпусна на дивана и приглади полите си.
— Мисля, че трябва да си вървиш — заяви тя.
Морис пое дълбоко дъх.
— Сара Джейн, моля те изслушай ме — закрачи напред назад, твърде възбуден, за да стои на едно място. — Ти смяташ, че преувеличавам и че ревнувам, защото прекарваш толкова време с него, но не е така, кълна ти се! Ти си в опасност. Обещай ми, че ще бъдеш внимателна. Следващия път, когато дойде тук, забрави за своето увлечение по него и…
Гласът му заглъхна и той я погледна. Сара не му вярваше.
— Ще се видим по-късно в театъра — заяви той обезсърчен. — Моля те, бъди внимателна.
Сара изпрати Морис до вратата и остана на прага, гледайки го как се отдалечава. Той винаги й бе правил впечатление на уравновесен млад мъж. Твърдението му за изчезването на Гейбриъл в мъглата бе смешно и нелепо. Дявол, как не! Гейбриъл винаги се бе държал толкова мило и внимателно с нея…
Дявол… в съзнанието й изникна споменът за онзи особен червен пламък, който бе видяла в очите му, докато се любеха. Но това бе само игра на светлината…
Никога не се бяха срещали през деня… Но сигурно един толкова богат мъж като Гейбриъл е много зает.
Сара поклати глава и прогони смущаващите мисли. Нямаше да обръща внимание на глупавите обвинения на Морис. Гейбриъл бе толкова дявол, колкото и самата тя!
Тази вечер той я чакаше пред сградата на операта. Тя го изучаваше внимателно, докато изминаваха краткото разстояние между театъра и апартамента й. Елегантен, бе първата дума, която й дойде наум. Както обикновено бе облечен в черни вечерни дрехи. Ризата от фин ленен плат бе снежнобяла; вратовръзката — безукорна. Пелерината му бе черна като нощта и на нея внезапно й хрумна, че Гейбриъл бе част от нощта, тъмен и загадъчен. Той се движеше с необикновена грация за такъв едър мъж; стъпките му бяха невероятно тихи, сякаш краката му почти не докосваха земята. Тя би дала всичко, за да се движи по този начин.
Погледът й се плъзна по лицето му и на устните й разцъфна усмивка. Той бе толкова красив. Изгарянията, които обезобразяваха гладката му кожа, бяха изчезнали, сякаш никога не бяха съществували. Косите му бяха с цвета на тъмна нощ, а очите му — сиви като буреносните облаци в небето. А устните му… ах, тези устни, които я целуваха с такова умение, с такава страст.
Тя усети странно присвиване в стомаха, когато ръката му я стисна по-силно над лакътя. Много скоро той отново щеше да я целуне.