— Тази вечер си много тиха — отбеляза Гейбриъл, когато спряха пред вратата й. Нещо не е ли наред?
— Не. Просто се чудех…
Той повдигна гъстите си вежди.
— Чудела си се?
Сара прекоси стаята и запали една от лампите.
— Дали ще се любим тази вечер.
Обърна се с лице към него и той си помисли, че никога не е виждал по-красива от Сара Джейн Дънкан, с откритите й небесносини очи и със страни, пламнали от смущение.
Той повдигна кичур от косите й и го пусна да падне през пръстите му.
— Значи не си се уморила от мен?
— О, не!
— Ах, Сара — промърмори Гейбриъл, — твоята невинност ме покорява.
— Вече не съм толкова невинна — отвърна му тя с дръзка усмивка.
— Така е — гласът му бе тих и в него се долавяше укор към самия него.
— Гейбриъл! Ти отново съжаляваш за това, което направихме, така ли е?
— Не.
Тя повдигна глава, за да може да го вижда по-добре.
— Лъжеш. След като аз не съжалявам, не разбирам защо ти трябва да съжаляваш.
— Ти си твърде…
Младата жена тупна гневно с крак.
— Да не си посмял да ми казваш, че съм твърде млада!
— Няма — Гейбриъл наклони глава на една страна, а очите му развеселено блеснаха. — Мина ли ти ядът?
— Не е яд. Просто съм уморена да се отнасят към мен като към дете. Погледни ме, Гейбриъл, аз съм жена, с всички нужди и желания, които са й присъщи.
— Така е наистина — промърмори той. — Понякога ми е трудно да приема колко си пораснала.
— Може би аз ще ти помогна — предложи тя, обви ръце около врата му и го целуна.
В целувката й нямаше нищо детско, призна си Гейбриъл. Съвсем нищо. Усети как вкусът й обхвана сетивата му, докато желанието изгаряше между тях, по-силно от отлежал коняк, по-горещо от хиляди слънца.
Сара се притисна към него, от гърдите й се изтръгна тих стон и той забрави за всичко.
Свали пелерината си и нейното дълго палто и ги захвърли върху един стол; сетне я хвана за ръка и я поведе към спалнята. Съблече я с изключителна нежност, а топлината в очите му прогони студа в стаята. Сара смътно забеляза, че навън вали. Светкавици прорязваха небето, а в далечината се чуваше тътенът на бурята.
Докато я събличаше, погледът му не се откъсваше от нея. Взе я на ръце, отнесе я в леглото и се отпусна до нея.
„Тя прилича на ангел изработен от фин порцелан — помисли си той — красив ангел, дошъл на земята.“
Очите й бяха с цвета на небето през деня, което той не бе виждал повече от триста години, а косите й — о, те блестяха като слънцето…
Притисна пръст до устните й, когато тя понечи да заговори. Започна да я люби, сякаш бе направена от изящен, но крехък кристал, който всяко по-грубо докосване може да строши на хиляди парченца. Ръцете му се движеха по нея, едва докосвайки кожата й, ала въпреки това цялото й тяло пламна от желание, тя се разтрепери и се изви към него в безумен копнеж. Той я целуна, устните му се плъзнаха по клепачите извивката на бузата й, погалиха тънките извити вежди. Тя усети как зъбът му я одраска леко по гърлото, изохка, когато я лъхна дъхът му, горещ като пустинен вятър, чу приглушеното му стенание.
Сара се изви в безмълвна покана, ръцете й се протегнаха към него и се плъзнаха по твърдите и гладки гърди, обгърна широките му рамене и го прие в себе си, завинаги.
— Завинаги — прошепна Гейбриъл и тя се запита дали не бе прочел мислите й.
И в този миг той бе част от нея, диханието му се смеси с нейното, а сърцата им забиха като едно. В този миг Сара разбра, че дори и той да я обича завинаги, това няма да бъде достатъчно дълго.
ГЛАВА 15
Сара беше разочарована и изпита остро чувство на загуба, когато се събуди и разбра, че Гейбриъл си е отишъл.
Притисна лице към възглавницата и вдъхна аромата му, питайки се защо той никога не остава през цялата нощ. Би било толкова прекрасно да се събуди в прегръдките му и сутринта, когато светът се събужда за новия ден, да се любят отново.
Тази вечер ще го помоли да остане и може би той ще се съгласи.
Тя се усмихна и се измъкна от леглото. Тази нощ, помисли си, тази нощ ще го види отново.
— Не ти ли омръзна балетът? — часове по-късно го попита Сара.
Двамата седяха в тяхното любимо кафене на масата, която Сара бе започнала да смята за тяхна. Както обикновено тя си поръча лека вечеря; както обикновено той поиска само чаша сухо червено вино.
Гейбриъл повдигна черните си вежди.
— На теб омръзна ли ти да танцуваш?
— Разбира се, че не!
— А на мен никога няма да ми омръзне да те гледам как танцуваш. Влагаш в изпълнението си такава страст, такъв живот…
Думите му я накараха да се изчерви от удоволствие. Напоследък танцът й съдържаше много повече страст и го дължеше на Гейбриъл. Той я превърна от момиче в жена, а това промени целия й свят. Сега, когато танцуваше, музиката имаше ново значение, по-голяма дълбочина; тялото й много по-добре разкриваше чувствата, независимо дали бе любовта на Аврора към принца в „Спящата красавица“ или тъгата по изгубената любов в „Жизел“.