Приключи с вечерята и побутна чинията. Избърса се със салфетката. Задържа малко повече ленения плат пред устните си, за да събере смелост.
— Гейбриъл?
— Да, cara?
— Защо не се преместиш да живееш при мен?
— Не.
— Защо не? Прекарваме всяка вечер заедно. Ще бъде много по-удобно, ако живееш при мен.
— Казах ти го и преди, cara. Аз си имам навици, които не желая да променям.
— Но…
— Не, Сара или ще продължим както досега или всичко ще свърши още в този миг.
— Това не е честно! — младата жена се втренчи в него. Изведнъж веждите й се сключиха, когато през главата й мина ужасяваща мисъл. — Ти не си женен, нали?
— Не.
— Тогава защо? Моля те, Гейбриъл, ще бъде прекрасно да се събуждам в прегръдките ти.
— Никакви въпроси, Сара Джейн, забрави ли?
— Никакви въпроси, никакви въпроси! — захвърли кърпата на масата. — До гуша ми дойде от това!
Гейбриъл въздъхна. Знаеше, че не постъпва честно. Но не можеше да й обясни причините. Ако го направеше, щеше да я загуби завинаги, а той не бе готов да я остави да си отиде. Не, все още не…
Допи виното си и се изправи.
— Ще тръгваме ли?
Тя рязко кимна изправи се и бързо се запъти към вратата. Усещаше присъствието му зад себе си, макар той да пристъпваше съвсем безшумно. Понякога имаше чувството, че този мъж не стъпва на земята.
Когато излязоха навън, Гейбриъл я хвана под ръка, но вместо да се насочат на юг към апартамента й, те поеха на север към един малък парк. Той усещаше гнева на Сара в скованите й движения, в напрежението на раменете и ръцете й. Ако трябваше да бъде напълно честен, не можеше да я обвинява, че е сърдита, но дори и да искаше да й обясни защо не могат да живеят заедно, какво щеше да й каже?
„Извини ме, Сара, аз съм вампир. През триста и петдесетте години на моето тъмно съществуване не съм доверявал на никого къде почивам през деня. И ти едва ли ще поискаш да ме видиш тогава, когато тялото ми е твърдо и неподвижно, застинало и студено като смъртта. Няма да искаш да ме видиш, когато се събуждам, когато гладът ме измъчва, когато очите ми са по-страшни и от смъртта и когато нито един смъртен не е в безопасност в присъствието ми…“
Завиха по тясна алея. Малцина се осмеляваха да дойдат на това място след залез слънце, но Гейбриъл не се страхуваше от мрака, нито пък от който и да било смъртен.
Паркът бе много красив на лунна светлина. Лек ветрец нашепваше в листата на дърветата и припяваше песните на нощта. Призрачни сенки си играеха на криеница със светлината на луната.
Гейбриъл усети нечие присъствие, когато стигнаха до езерцето, разположено в отдалечената и гориста част на парка.
— Портфейла ви, мосю — обади се мъжки глас. Острият нож в ръката му блесна на лунната светлина.
— Страхувам се, че портфейлът ми е празен — студено отвърна Гейбриъл.
Мъжът огледа скъпите дрехи на Гейбриъл — фината вълнена пелерина и ботушите от мека кожа.
— Не ми се вярва — подигравателно изсумтя и посочи с ножа. — Дай ми го веднага!
— Не.
Крадецът се хвърли напред, но преди да успее да замахне, ръката, на Гейбриъл се сключи около лакътя му в желязна хватка.
Сара ахна уплашено, когато видя ужаса в очите на мъжа, докато ръката на Гейбриъл безжалостно изви китката му и ножът падна от безчувствените му пръсти.
Усети как й се повдига при звука на счупените кости. Кръвта се отдръпна от лицето на крадеца; той нададе пронизителен писък.
— Милост, милорд — едва успя да прошепне. — Моля ви…
— Гейбриъл, пусни го!
Гейбриъл бе с гръб към нея и тя видя как гърбът му се скова, щом чу гласа й, сякаш внезапно си припомни, че тя е там и вижда всичко.
Сара пристъпи напред и сложи ръка на рамото му.
— Моля те, Гейбриъл, пусни го…
Той рязко пусна ръката на крадеца. Мъжът се свлече на колене и притисна счупената си ръка към гърдите.
— Не идвай повече тук — процеди Гейбриъл, хвана Сара за ръката и я поведе към улицата.
— Трябва да спра — едва изрече тя. — Моля те, аз…
— Сара, какво има?
— Струва ми се, че ще повърна.
Той обви ръка около кръста й, поддържайки я, докато тя изхвърляше вечерята си.
Когато спазъмът премина, той избърса устните й с носната си кърпичка, вдигна я на ръце и я понесе към апартамента й. През цялото време мислено се ругаеше, че се бе държал толкова жестоко в нейно присъствие. Защо просто не бе дал портфейла си на мъжа? Със сигурност можеше да си позволи да загуби няколко франка.