Когато най-сетне пристигнаха в апартамента на Сара, Гейбриъл я положи в леглото и й наля чаша вода. След това приготви горещ чай с няколко капки коняк.
— Сега по-добре ли си? — попита, когато малко по-късно тя остави празната чаша на масичката до леглото.
Сара кимна и извърна глава. В ушите й продължаваше да звучи ужасният звук от чупещите се кости на мъжа, докато Гейбриъл извиваше китката му. При спомена отново й прилоша, въпреки че се удивляваше на невероятната сила на любимия си.
Нечовешка. Припомни си думите на Морис: „Има нещо нередно в този човек. Не можеш ли да усетиш злото, което го заобикаля?“
Тя се вгледа в лицето на Гейбриъл, взря се в очите му, но това, което видя в тъмносивите им дълбини, не бе зло, а любов и загриженост.
— Какво има, cara? Какво те тревожи?
— Онзи мъж… ти му счупи китката, сякаш бе дървена пръчка.
— Бях ядосан.
Младата жена поклати глава.
— Беше нещо повече от това.
— Какво се опитваш да ми кажеш?
— Не знам… Аз… беше ужасно.
— Съжалявам, че го видя — наведе се над нея и леко я погали. — Заспивай, Сара.
— Гейбриъл…
— Никакви въпроси тази вечер, cara. Имаш нужда от почивка.
— Но…
— Ти си уморена, Сара Джейн — изрече той с тих, но хипнотизиращ тон. — Заспивай. Утре ще говорим.
— Утре — сънено повтори младата жена. Клепачите й трепнаха и тя заспа.
Той остана при нея толкова дълго, колкото можеше и след това напусна къщата.
Морис чакаше срещу къщата на Сара, заслушан в далечните удари на камбаната. Стана пет часът сутринта.
Потрепери от студа, намести се на седлото и тихо изруга, че бе забравил да си сложи ръкавици.
Тъкмо бе решил да се откаже от бдението си, когато вратата на апартамента на Сара се отвори, една тъмна фигура слезе по стълбите и се разтвори в нощта.
— Този път няма да ми се изплъзнеш — закани се Морис.
Изпълнен с решителност, той енергично смушка коня си.
Потънал в мисли, с нетипични за него бавни и тежки стъпки, Гейбриъл вървеше към изоставената къща в покрайнините на Париж. Сара искаше да се премести да живее при нея и нямаше вечно да приема извиненията му. За пръв път се замисли дали да не й каже истината. Може би тя го обичаше достатъчно силно и щеше да го приеме такъв какъвто бе. Може би щеше да запази тайната му, ще се съгласи да сподели живота си с човек, който всъщност не бе човешко същество. А може би тя ще му предложи да облекчи жаждата му и да се присъедини към него в дяволското му съществуване.
Да и сигурно кучетата ще запеят, а свинете ще полетят!
В гърдите му се надигна дълбоко отвращение от това, което бе, гореща и горчива като отровно биле. Дори и самата тя да го искаше, той не би могъл да я осъди на съществуването, което водеше. Тя бе създание на красотата и светлината. Ще бъде твърде жестоко от негова страна да я обрече на един свят на безкраен мрак.
„Трябва да я напусна! — мрачно си каза той. — Да изчезна завинаги от живота й.“ Но тъй като бе егоист, знаеше много добре, че няма да го направи. Бе живял в почти пълно усамотение през последните двеста години, като много рядко се срещаше с хората, но със Сара се бе осмелил да направи малка стъпка в света на простосмъртните.
Бе седял до нея, докато вечеряше в любимото си кафене.
Беше посещавал всички представления в операта, за да я гледа как танцува.
Дори се осмели да се люби с нея — и през онези кратки мигове мракът, който го обгръщаше, бе погълнат от нейната светлина. Като по чудо желанието да притежава тялото й бе притъпило жаждата му за човешка кръв. Да я държи в прегръдките си, да я обладава нежно, го бе освободило от тъмния затвор на грозното му съществуване. Само заради това тя бе заслужила любовта и вечната му благодарност.
Сара…
Добротата й бе завладяла и него. Изпитваше странното чувство, че… че ако събере смелост, за да й каже какво представлява, да й признае безбройните си грехове към човешкия род, любовта й ще опрости греховете, тежащи на душата му.
„Не! Не мога да се разделя с нея!“ — каза си, докато влизаше в изоставената къща и заключваше вратата. Дори да трябва да пожертва съществуването си, нямаше да я напусне. Не и докато тя го желаеше.
Краката му не издадоха никакъв звук, докато се спускаше по тясната каменна стълба, която водеше към мазето. От двете страни на тежката дъбова врата имаше здрави ключалки. През нощта ключалката от вътрешната страна към мазето пазеше сигурността на мястото, където почиваше; през деня ключалката от външната страна го предпазваше от нечие любопитно присъствие, което би могло да смути съня му.