Гейбриъл влезе в мазето, затвори вратата и превъртя ключа.
Безшумно прекоси прашния под, свали пелерината си и се изкачи в дългия, здрав сандък, скован от борови греди, където почиваше.
Затвори очи и се остави на въображението си. Сара, облечена като принцеса Аврора, се понесе във въздушен танц, а той бе нейният принц. Но в неговите представи той не бе принцът, който събуждаше принцесата с целувка, а принцесата бе тази, която доброволно даваше на принца една единствена капка от скъпоценната си кръв и го спасяваше от живот в безкраен мрак и самота…
Морис завърза коня си за едно дърво и предпазливо тръгна към къщата. Влажната земя заглушаваше стъпките му.
„Значи ето къде живее този дявол!“ — със задоволство си помисли.
Сърцето му биеше до пръсване, когато се приближи откъм южната страна на къщата и надникна през прозореца. Стаята се оказа празна. Младият мъж се намръщи, заобиколи къщата и надникна през друг прозорец.
Доколкото успя да види в тъмнината, всичките стаи бяха празни.
Озадачен, той се запъти към близките храсти. Приклекна, защото се опасяваше от зорките очи на Гейбриъл. Не след дълго зората просветли небето и Морис отново се промъкна към къщата. Слабата светлина потвърди предишните му подозрения — къщата бе празна. Тогава къде бе Гейбриъл? Дали отново се бе върнал в града? Или може би се бе скрил в мазето?
Опита прозорците и вратата. Всички бяха здраво залостени. Стори му се странно, че една изоставена къща може да бъде заключена отвътре. Още по-странно бе, че Гейбриъл, който притежаваше голямо богатство, е избрал да живее в изоставена къща в покрайнините на града.
Почувствал, че смелостта му нараства с напредването на зората, Морис намери голям камък и счупи един от прозорците. Ослуша се, за да разбере дали някой ще се появи и когато нищо не се случи, се прехвърли през прозореца.
Когато се озова в стаята, се спря за миг. Сърцето му биеше толкова силно, че бе невъзможно да чуе нещо друго. Морис призова цялата си смелост и тръгна да обикаля стаите. Дебел слой прах покриваше подовете; в ъглите висяха големи паяжини, а в огнището явно се въдеха плъхове.
Когато приближи до стръмните стълби, които водеха към мазето, го обзе странно безпокойство.
На челото му изби пот, докато бавно слизаше по стъпалата. Най-после стигна до вратата в подножието на стълбите.
Избърса влажните си длани в панталоните и сложи ръка на бравата. Мигновено бе обзет от дълбок страх, който прерасна в ужас, когато в съзнанието му изплуваха две кървавочервени очи издълбани в череп. Едновременно с този образ на смъртта го обзе и безкрайно чувство на обреченост и гибел.
С дрезгав вик Морис се обърна и хукна нагоре по стълбите. Студената пот на страха се стичаше от челото му и замъгляваше погледа му. Младият мъж се хвърли през счупения прозорец, без да обръща внимание на кръвта, която бликна от ръката му, когато се поряза на счупеното стъкло.
Сякаш го преследваха триста дяволи, Морис се метна на седлото и препусна по-надалеч от тази къща и от ужасното зло, което я обитаваше.
Мирисът на прясна кръв, примесен със страх, се промъкна в мазето и разбуди Гейбриъл.
Той се надигна и застана нащрек. Вдигна глава, подуши въздуха подобно на вълк. Отново го улови — дразнещия мирис на прясна кръв.
Някой е бил в къщата… Гейбриъл наклони глава настрани, затвори очи и се заслуша. Чакаше.
Но опасността бе отминала. Който и да бе нарушил неприкосновеността на убежището му, си бе отишъл, оставяйки само няколко капки кръв и мириса на страх, витаещ във въздуха.
Ще трябва да си намери ново място за почивка, каза си той, докато бавно потъваше в мрака на съня си, приличащ на смъртта. Или ще трябва да унищожи смъртния, който се бе осмелил да нахлуе в леговището му и да оскверни с присъствието си съня му.
Устните му се извиха в лека усмивка. Заради Сара щеше да пощади живота на Морис. Засега.
ГЛАВА 16
— Какво има, Морис? Изглеждаш така, сякаш си видял призрак.
— Сара Джейн… — той залитна и влезе в апартамента й. Страхът, който го бе обзел в изоставената къща, все още го задушаваше.
— Какво е станало с ръката ти? — попита тя. Младият мъж погледна към ръката си. Шалчето, което бе обвил около порязаното място, бе напоено с кръв.
— Няма нищо — промърмори, твърде възбуден от това, което се бе случило в къщата, за да се тревожи за раната си. — Бог ми е свидетел, Сара Джейн, той е чудовище!
Раздразнена, тя затвори вратата и пристегна пеньоара си.