— Още ли не си се отказал от тази абсурдна идея? Затова ли ме събуди толкова рано? Да ми кажеш, че Гейбриъл е чудовище?
— Истина е. Ела с мен и сама ще се увериш.
— И какво точно видя?
— Нищо.
— Морис, говориш безсмислици.
— Не видях нищо, освен една заключена врата. Става дума за това, което почувствах, Сара Джейн. Никога досега в живота си не съм усещал подобно зло. Трябва да ми повярваш. Той е нечестив.
— Седни — рече Сара. — Ще ти донеса чаша коняк, а след това ще превържа ръката ти.
Морис уморено кимна, отпусна се на дивана и затвори очи. Не можеше да забрави ужаса, който бе изпитал в онази къщата, ужасното чувство за някакво зло, за опасност. За смърт.
— Ето — подаде му чашата с коняк. — Изпий го. Ще облекчи болката ти.
Докато той отпиваше от коняка, тя изми кръвта от ръката му, намаза порязаното с мехлем и превърза раната.
— Ще се облека и след това ще отидем да видим тази къща.
— Може би идеята ми не беше много добра.
— Искам сама да се уверя.
След час пристигнаха пред къщата. На ярката дневна светлина мястото не изглеждаше толкова зловещо. Очевидно къщата бе изоставена и то преди години. Лозите бяха подивели и бяха плъзнали по цялата къща. Прозорците бяха мръсни, а коминът — полусрутен.
— Може би не бива да приближаваме много — обади се Морис.
— Не ставай глупав. Дошли сме дотук, ще влезем вътре.
Младата жена решително се приближи до къщата, заобиколи я и видя прозореца, който той бе счупил. Забеляза върху перваза няколко кафяви засъхнали петна и потръпна, осъзнавайки, че това е кръвта на Морис.
Вдигна един камък и дочупи и последните останали парчета стъкло по рамката. Повдигна полите си и започна да се прехвърля през перваза.
— Почакай — той сложи ръка на рамото й. — Ще си скъсаш роклята. Аз ще вляза през прозореца и ще отворя предната врата.
— Добре — съгласи се тя.
Миг по-късно входната врата изскърца и се отвори шумно и Сара пристъпи вътре. Старта, в която влязоха, бе празна, но тя си помисли, че навярно някога е била хубава.
Повдигна полите си, за да не ги изцапа и се запъти към следващата стая. Морис неуверено я следваше. Мина от стая в стая и накрая се обърна към спътника си:
— Тук няма нищо. Според мен от години никой не живее в тази къща.
— Не го ли усещаш?
— Да усещам какво?
Морис поклати глава, сграбчи ръката й и я поведе по стълбите, водещи към мазето. Когато стигнаха до заключената врата, усети как космите на врата му настръхнаха.
— Не ми казвай, че не усещаш това! — възкликна той.
— Ще ти кажа какво усещам — сърдито отвърна Сара. — Чувствам се глупаво, че те послушах.
— Той е зад тази врата — рече Морис. — Знам го.
— Това е нелепо. Гейбриъл е богат мъж. Какво ще прави тук, в тази стара къща?
Но докато изговаряше думите, си припомни изоставеното абатство в Лондон.
— Сложи ръка на дръжката и ми кажи, че не усещаш нищо.
Изпълнена с внезапно безпокойство, сложи ръка на дръжката. И в същия миг разбра, че той е прав. Гейбриъл бе зад тази врата. Усещаше присъствието му толкова силно, както тежестта на ръката на Морис върху рамото си.
Но това, което я завладя, не бе усещане за зло, а по-скоро на съмнение и смут. Защо той бе тук?
— Гейбриъл?
„Върви си!“
Неговият глас отекна силно и ясно в главата й. И в този миг вече не искаше да узнае защо той е тук, не искаше да разбере какви тайни крие.
— Усети ли го? — попита Морис.
— Не. Да вървим.
— Какво има? — настоя младият мъж. Пръстите му стиснаха силно кръста в джоба му. Това бе голям и скъп кръст изработен от чисто сребро. — Защо изведнъж толкова се разбърза?
— Този следобед имаме репетиция и преди това искам да обядвам. Хайде, Морис, тук няма нищо страшно и необичайно.
Той я последва, защото сам бързаше да се махне по-далеч от това място, но не й повярва. Тя бе усетила нещо. Именно то бе накарало кръвта да се отдръпне от лицето й.
Събуди се със залеза на слънцето. След като извади вода от кладенеца зад къщата, той се изкъпа, смени дрехите си и опакова малкото си вещи.
Със свръхестествената бързина пристигна в града и се настани в най-хубавия и скъп хотел в Париж. Разопакова вещите си, поръча цветя и среднощна вечеря за двама и излезе.
Един час се разхожда из улиците. Заради Сара ще трябва да се завърне в човешкото общество. Ще я води по балове, ще я извежда да вечерят и танцуват и ще трябва много внимателно да избягва огледала и всички лъскави повърхности, които отразяват образите. Ако пожелае, ще я придружи до Лондон, когато трупата напусне Париж.
По време на представлението седеше в частната си ложа, както винаги запленен от красотата й. Тя се движеше с особена, присъща единствено на нея грация, която бе омагьосваща. Всяка стъпка, всяко движение на ръката й бяха самото съвършенство.