И Морис… Погледът на Гейбриъл се прикова в младия мъж. Какво да прави с Морис? Мъжът не знаеше още нищо, но подозираше твърде много и не бе изключено скоро да стигне до истината. Инстинктът му заповядваше да убие Делакроа, но не можеше да го направи. Сара харесваше младежа. Ако не бе привързаността й към него, Морис отдавна щеше да е мъртъв.
Гейбриъл тихо изруга и прогони Морис от мислите си. Отново се потопи в магията на Сара Джейн.
Както винаги след края на спектакъла тя се хвърли в прегръдките му. Очите й сияеха от щастие и увереността, че бе танцувала прекрасно.
— Къде ще отидем тази вечер? — попита и го хвана под ръка.
— Може би в моя хотел? — небрежно подхвърли той.
— Твоя хотел? — Сара се поколеба за миг. — Да идеята ми харесва.
Остана изненадана, когато той нае екипаж и още повече, когато пристигнаха пред хотел „Париж“.
— Тук ли си отседнал? — попита и очите й се разшириха, когато пристъпи в разкошното фоайе на хотела.
Никога през живота си не бе виждала подобно великолепие. Килимите, тапетите, дългата извита стълба. Полилеят съперничеше по красота и изящество на този в операта.
Стаята на Гейбриъл не бе изключение от заобикалящия разкош и великолепие. Плътни кадифени завеси закриваха прозорците. Кадифена покривка в тон със завесите покриваше огромното легло. Изисканите мебели бяха от тъмен махагон, а диванът бе тапициран с копринена дамаска.
Сара бавно обиколи стаята, а пръстите й нежно се плъзгаха по красивите вещи. Намръщи се, когато видя, че няма огледало.
Преди да успее да отбележи този факт, на вратата се почука и един млад мъж влезе в стаята. С едната си ръка буташе количка за сервиране, а в другата държеше огромен букет цветя.
Гейбриъл взе цветята, поклони се ниско и ги подаде на Сара.
— За теб, cara.
— Много са красиви, Гейбриъл — промълви младата жена, трогната от вниманието му. — Благодаря ти.
— Да сервирам ли, мосю? — попита младият мъж.
— Няма да е необходимо.
Очите на младежа се разшириха, когато Гейбриъл сложи няколко монети в ръката му.
— Благодаря ви, мосю. Ако се нуждаете от нещо друго, само ми позвънете — поклони се и напусна стаята.
— Наслаждавай се на вечерята си, cara — рече Гейбриъл, сложи подноса върху малката масичка до прозореца и вдигна сребърния похлупак. — Надявам се, че обичаш печен фазан — помогна й да седне и зае мястото си срещу нея.
— Ухае апетитно — отбеляза Сара. Наклони глава и се усмихна. — Предполагам, че вече си вечерял?
Той кимна.
— Да, но не искам това да развали вечерята ти.
— Вече свикнах — въздъхна тя. — Сигурен ли си, че не желаеш да ми правиш компания?
Той стрелна с поглед таблата и стомахът му болезнено се сви само при вида на месото и зеленчуците.
— Сигурен съм.
Напълни две чаши с вино и й подаде едната.
— За теб, моя сладка Сара! — рече и докосна чашата си до нейната. — Нека животът ти донесе цялото щастие, което заслужаваш.
Тя го погледна, докато отпиваше от искрящото вино. Когато очите им се срещнаха, между тях премина гореща вълна.
— За нас, ангел мой — отвърна Сара и вдигна чашата си. — Нека да споделим всички бъдещи дни.
— Това е най-голямото ми желание — пламенно заяви Гейбриъл.
Страстта, с която изрече думите и красноречивият поглед в очите му я обвиха в топла мъгла. Изгубена в обещанията на тъмносивите му очи, тя започна да се храни, въпреки че почти не усещаше вкуса на ястията.
Не можеше да откъсне поглед от него. Докато тя вечеряше, Гейбриъл отпиваше от виното си. Тя изпита желание да оближе рубинените капки от устните му. Той остави празната чаша на масата, а пръстите му лениво започнаха да чертаят някакви фигури върху стъклото. Сара изтръпна от копнежа да почувства тези пръсти върху тялото си.
Той се усмихна, сякаш прочел мислите й и тя усети как страните й пламват, но не можеше да откъсне поглед от него, не можеше да не се възхищава на широките му рамене, на мъжествената красота на лицето му.
Гейбриъл бе облякъл бяла риза, която падаше на свободни гънки, тъмнокафяви панталони и кафяви кожени ботуши. Сара си помисли колко добре би изпълнил той ролята на принца в „Спящата красавица“, тъй като неговите целувки наистина я събуждаха за живот, за любов. За страстта.
— Какво прави днес? — попита той, когато тя бутна таблата настрани.
— Какво правих ли? — повтори Сара, внезапно обхваната от чувство на безпокойство, когато си припомни посещението на изоставената къща с Морис. Вълненията по представлението и възбудата от пристигането в хотела на Гейбриъл я бяха накарали да забрави за бълнуванията на приятеля й.