Гейбриъл леко смръщи веждите си.
— Нещо не е ли наред, cara?
— Да не е наред? Не, няма нищо. Защо ме питаш?
— Ти не умееш да лъжеш, Сара.
— Какво искаш да кажеш?
— Нещо те тревожи. Какво е то?
— Нищо!
Той не й повярва. Тя усети как устните й пресъхват, докато погледът му я пронизваше. Чувстваше как тези дълбоки сиви очи проникват до дъното на душата й. Достигат до най-съкровените й мисли.
— Няма нищо нередно — повтори младата жена. — Тази сутрин двамата с Морис си направихме малка разходка.
— Така ли? — гласът му бе мек като коприна. — Кажи ми как е твоят млад мъж?
— Той не е моят млад мъж — троснато отвърна Сара, доволна от смяната на темата. — Ние сме просто приятели.
— Той изглежда си е наранил ръката?
Тя прехапа устна.
— Да, той… порязал се е на парче стъкло.
— Колко жалко.
— Да. Ние спряхме да разгледаме една малка къща. Там, където Морис си порязал ръката.
— Надявам се, че си се погрижила за раната му, за да не се инфектира.
Сара кимна. Говорят само за една най-обикновена малка рана, помисли си тя. Гейбриъл я предупреждаваше да бъде внимателна. Но за какво?
— Това бе една стара къща в покрайнините на града. Никой не живее там. Влязохме през счупен прозорец отзад.
Защо му казваше всичко това? Изпитваше странното чувство, че той вече знаеше, че по някакъв начин измъква думите от главата й.
— И какво видя там, cara?
— Нищо… — опита се да отмести поглед, но не успя. Не бе видяла нищо, но бе чула гласа му. През целия ден се бе опитвала да си внуши, че всичко е било плод на въображението й, но сега със сигурност знаеше, че е бил гласът на Гейбриъл. — Ти беше там, нали?
— Никакви въпроси, cara.
— Ти беше там — убедено повтори младата жена. — Да не би да си замесен в нещо незаконно?
— Без въпроси! — юмрукът му се стовари с такава сила върху масата, че сребърните съдове издрънчаха, а празната й чаша се преобърна.
— Морис каза… — тя внезапно стисна устни. Страхът за живота на младия мъж я накара да стане предпазлива. За пръв път, откакто познаваше Гейбриъл, тя наистина се уплаши от него. — Бих искала да си отида у дома — стисна треперещите си ръце в скута, но не можа да овладее трептенето на гласа си. — Моля те.
Гейбриъл бързо скочи на крака и се озова до стола й.
— Както желаеш, cara — тихо изрече.
Тя го наблюдаваше с крайчеца на окото си, докато взимаше ръкавиците и вечерната си шапка, опасявайки се, че ще я спре, но той остана изправен до масата с ръце притиснати към тялото. Дълбоките му сиви очи бяха пълни с болка.
— Лека нощ — Сара трепереше толкова силно, че едва успя да изговори думите.
Устните му се извиха в лека усмивка.
— Сбогом, Сара Джейн.
ГЛАВА 17
Следващите седмици бяха най-нещастните в живота на Сара. Изпълваше сутрините си с дълги репетиции, а следобедите прекарваше с Морис. Той я водеше на пазар, на обяд, на дълги разходки, на пикници. Тя не желаеше да говори за Гейбриъл или за къщата в покрайнините на Париж, както и за това, което се бе случило между нея и Гейбриъл в хотела.
Всеки следобед си почиваше и след това отиваше в театъра. Опитваше се да намери забрава в танца, но вече не откриваше радост в него. Краката й бяха натежали като олово; сърцето й сякаш бе направено от дърво. Директорката на трупата я мъмреше всяка вечер, съветваше я да внимава и да се вслушва в музиката, но всичко бе напразно. В сърцето на Сара нямаше радост, в главата й не звучеше музика, не чуваше нищо, освен гласа на Гейбриъл, който й казваше сбогом.
И ако дните й бяха дълги, а танцът — далеч от съвършенството, то нощите й можеха да бъдат описани единствено като адско мъчение. Измъчваха я кошмари — мрачни сънища изпълнени с привидения и зли духове, вампири с пламтящи очи, демони с дълги остри зъби, от които капеше кръв. Нейната кръв.
Всяка нощ се събуждаше обляна в студена пот. По няколко пъти ставаше, светваше лампата и разтреперана се приближаваше до огледалото, за да се увери, че няма следи от ухапвания по врата.
Колкото и да бяха мъчителни тези сънища имаше и други, още по-ужасни — отвратителни кошмари, в които злите демони я преследваха с гласа на Гейбриъл, с неговите очи.
Обикновено тези сънища започваха съвсем невинно. Двамата се разхождаха в парка или танцуваха, докато той й пееше и постепенно я обземаха страх и ужас. Покриваше я тъмнина подобно на огромен покров и изсмукваше силата на краката й, така че да не може да бяга. Тогава той се навеждаше над нея, обгръщаше я с широките гънки на пелерината си, докато тя не виждаше нищо друго освен кървавочервения пламък в очите му и не усещаше нищо освен мириса на собствения си страх. В този миг той се усмихваше и показваше зъбите си — дълги и остри.