Точно тогава, когато Гейбриъл се навеждаше над нея, започваше истинският ужас изпълваше я цялата с всеки удар на сърцето й. Този ужас стискаше гърлото й, задушавайки вика й, така че тя можеше единствено да се взира в него, безпомощна като котенце, хванато от ноктите на вълк. Усещаше устните му върху своите, ръцете му, които милваха гърба й. И точно когато се убеждаваше, че няма от какво да се страхува, чувстваше острото убождане на зъба му върху врата си.
Вцепенена от страх, тя затваряше очи, очаквайки болката, но такава нямаше, а само нарастващо усещане за сексуално удоволствие, зародило се дълбоко в нея и напиращо да излезе. За неин ужас, тя накланяше главата си, за да разкрие по-добре врата си, предлагайки го на опустошителните остри зъби. По тялото й пулсираха горещи вълни, топлината им я хипнотизираше така, че когато той най-после се отдръпна от нея, тя извика в знак на протест, молейки го да вземе повече, да изсмуче и последната капка от кръвта й. Той й отвръщаше с тих смях, а след това отново забиваше зъби във врата й, в бялата й шия, а от гърлото му се изтръгваше нисък звук на сатанинско задоволство, докато изсмукваше кръвта от тялото й.
Събуждаше се с вик, цялата трепереше, а чаршафите й бяха мокри от пот.
След първите няколко нощи тя се опита да не заспива, но след напрегнатия ден изпълнен с репетиции и представления, тялото й се нуждаеше от почивка.
Опита се да спи на запалена лампа, но дори и тогава не можеше да пропъди демоните, които я преследваха. Когато и това не помогна, Сара помоли една от балерините да остане да спи при нея. Смяташе, че присъствието на Жан-Мари ще я спаси от кошмарите, но виковете й така изплашиха другата жена, че призори тя си събра багажа и си замина.
Накрая Сара помоли Морис да спи на дивана. Това не спря демоните, но беше хубаво да го намира там, когато се събуждаше обляна в сълзи, да усеща силните му ръце когато я прегръщаше, да чува гласа му, който й казваше, че всичко ще бъде наред.
Мина седмица, след това втора. Морис отново й предложи да се омъжи за него и когато тя за пореден път му отказа, той я попита направо дали няма да му позволи да се премести да живее при нея.
— И без това съм тук през повечето нощи — заяви той. — Ще бъде много по-удобно, ако и вещите ми са тук.
— Не знам… — Сара поклати глава. — Не мисля, че това е добра идея.
— Ти не мислиш да се събереш отново с него, нали?
— Не. Каквото и да имаше между нас, то свърши. Просто… — младата жена сви рамене, после му се усмихна. — Просто не мога. Какво ще кажат хората?
— Добре, Сара Джейн — предаде се Морис. — Засега ще оставим нещата такива каквито са. Но ти обещавам, че пак ще си поговорим за това. И то скоро — намигна й. — Ще дойда по-късно да те взема.
Тя го целуна и седна до прозореца. Защо не й се искаше да сподели живота си с Морис? Той я обичаше. Беше мил и грижовен, беше забавен и интересен събеседник, умен и щедър. От него щеше да излезе чудесен съпруг и въпреки това тя постоянно си намираше извинения, за да му откаже да се премести да живее с нея извинения, които никога не й бяха хрумвали, докато беше с Гейбриъл.
Гейбриъл. Той й липсваше много повече, отколкото искаше да си признае. Припомняше си всеки миг, който бяха прекарали заедно от онази незабравима нощ, в която го бе видяла за пръв път на верандата на сиропиталището… до последната нощ в хотелската стая. Припомни си как я държеше в прегръдките си и я въртеше във вихъра на танца в стаята й в сиропиталището, радостта им, когато откриха, че може да ходи.
Погледна към куклата балерина, която й бе подарил. През онези дни в абатството той бе изключително мил и внимателен, купуваше й подаръци, пееше й, грижеше се за нея. Именно той я заведе на първото балетно представление в живота й, даде й възможност сама да види колко е красив и прекрасен приказният свят на танца. Позволи й да язди коня му, да познае великолепната сила и бързина на жребеца. Беше изпълнявал всяко нейно желание или мимолетен каприз, всяка нейна мечта. Дрехите в гардероба й, храната на масата, всяко жилище, в което бе живяла — всичко това дължеше на Гейбриъл.
Но което бе много по-важно, той я бе накарал да се почувства обичана и ценена. Дори по времето, когато бе прикована към инвалидния стол, я бе накарал да се чувства красива и желана. Това бе рядък дар — да накараш другия да повярва, че е ценен. Преди да срещне Гейбриъл винаги се бе чувствала като ненужен товар, първо за семейството си, а след това за монахините. Но той я бе научил да се уважава и цени и Сара бе убедена, че дори още да бе прикована към инвалидния стол, той пак щеше да я намира красива и желана.