Освен това й бе дал и нещо друго — беше й позволил да го утешава. Ясно си припомни нощта в парка, когато той коленичи в краката й и я помоли да го подържи и успокои. Една сълза се търкулна по бузата й, когато си припомни безкрайната самота, която бе съзряла в сивите дълбини на очите му, жаждата му за нежното докосване на ръката й.
Тя го обичаше. Обичаше го с цялото си сърце и нищо не можеше да промени този факт. Обичаше го. И той я обичаше.
Двамата бяха разделени почти от три седмици, когато Сара събра смелост и отиде в хотела му. Отдели доста внимание на облеклото си — сложи си бяла копринена блуза с дълги ръкави и розова пола. На главата си носеше бяла шапка с широка периферия, украсена с пера и цветя.
Хвърли последен поглед в огледалото и излезе от апартамента. Сърцето й биеше до пръсване при мисълта, че отново ще види Гейбриъл.
Сара вдигна гордо брадичка, докато изкачваше стълбите, водещи към стаята на Гейбриъл, без да обръща внимание на неодобрителния поглед, с който я удостои администраторът на хотела. Не се съмняваше, че той я смята за проститутка, тъй като една истинска дама не би се осмелила да посети сама един мъж, освен ако не й е роднина или не е с придружител. Но това, което имаше да казва на Гейбриъл, бе твърде лично и тя не се нуждаеше от свидетели.
Почука два пъти на вратата и нетърпеливо тупна с крак. Трябваше да се досети, че няма да бъде тук. Той никога не се появяваше през деня; всъщност тя не можеше да си припомни някога да го е виждала преди да настъпи нощта.
Какво правеше през целия ден, че никога не бе свободен?
Сара се намръщи, слезе и повика карета, за да я отведе до апартамента й, но внезапно, преди да има време да промени решението си, заповяда на кочияша да я заведе в малката къща в покрайнините на града.
— Да ви почакам ли, мадмоазел? — попита кочияшът, когато пристигнаха.
— Да, моля ви, няма да се бавя.
— Много добре, мадмоазел — докосна с пръст периферията на шапката си той и закара каретата на сянка под дърветата наблизо.
Сара повдигна полите си и изкачи стълбите до предната врата, но установи, че е заключена. Заобиколи къщата и надникна през счупения прозорец.
— Гейбриъл — тихо извика тя. — Тук ли си?
Ослуша се за миг и отново го повика. Не последва отговор, но я обзе силното усещане, че той е вътре.
Младата жена се намръщи, прибра полите си и се изкачи на ниския перваз. Въздъхна с раздразнение, когато долната й фуста се закачи на парче стъкло.
След малко бе в къщата. Вътре цареше пълна тишина. Дали бе само плод на въображението й или наистина чуваше дишането на къщата?
— Гейбриъл?
Затаила дъх, Сара мина на пръсти из къщата, като вълнението й нарастваше с всяка стъпка.
Сякаш привлечена от магнит, тя се намери пред вратата на мазето.
Вдигна треперещата си ръка, за да почука, но смелостта я напусна. Каквото и да имаше зад тази врата, не искаше да го знае.
Тъкмо се канеше да си тръгнем, когато вратата се отвори и тя се намери лице в лице с Гейбриъл.
Не изглеждаше щастлив да я види.
— Сара, какво правиш тук?
— Тъкмо това исках да те попитам и аз.
Той прекрачи прага и затвори вратата зад себе си. Сара срещна погледа му и се намръщи.
— Добре ли си?
— Чудесно — всъщност струваше му огромно усилие да стои там. Предположи, че наближава обяд, времето, когато бе най-слаб. Можеше да стои тук само защото в тази част на къщата не проникваше почти никаква светлина и защото толкова отчаяно искаше да я види поне още веднъж.
— Сигурен ли си? — усъмни се Сара. — Изглеждаш малко блед…
— Чувствам се добре — облегна се на рамката на вратата, като се надяваше позата му дай се стори напълно обичайна. — Какво искаш, Сара?
— Не можем ли да се качим горе и да поговорим?
— В момента съм доста зает.
— Зает?
— Никакви въпроси, cara.
Тя прехапа долната си устна, потискайки желанието си да се разкрещи, да заяви, че повече няма да се съобразява с това нелепо обещание, но нещо в очите му я накара да замълчи.
Гейбриъл стисна ръце в юмруци, борейки се да преодолее смъртната летаргия, която го обхващаше през деня. Погледът му бе привлечен от туптящия пулс на гърлото й. Не се бе хранил от няколко дни и близостта й, подсилена от съзнанието, че тя може да утоли демонската му жажда, бе изкушение, на което се страхуваше, че няма дълго да устои. Дори и сега можеше да подуши кръвта във вените й, да чуе ускореното биене на сърцето й.