— Сара, трябва да си вървиш. Ако желаеш, ще дойда тази вечер. Тогава ще поговорим.
Тя кимна, смутена от очевидната му слабост, от странната бледност на кожата му, от тежкото му дишане. Болен ли беше? Погледна към вратата зад него, питайки се какви тайни крие там.
— Сара… моля те… върви си.
— Ще те видя ли довечера?
— Да — задъхано отвърна той. — Довечера.
Изпрати я с поглед, докато изкачи стълбите и тогава се свлече до вратата.
Изпусна дълбока въздишка, когато чу затварянето на входната врата и едва тогава се върна в леговището си.
Загриженото лице на Сара го последва в забвението му.
Сара разбра, че Гейбриъл е сред публиката, при това още в мига, в който стъпи на сцената. Това, че той е там и наблюдава танца й, ускори пулса й. От три седмици за пръв път танцуваше истински.
По време на па де дьо-то Морис я стрелна с любопитен поглед и тя разбра, че е усетил промяната. Краката й се почувстваха по-леки от въздуха, скоковете й се удаваха с лекота изпълнени с радост. Соловото й изпълнение беше изпълнено със страст и жизнена енергия.
Морис се озова до нея веднага щом завесата падна.
— Той е тук, нали?
— Кой?
— Не се преструвай, че не разбираш, Сара Джейн. Много добре знаеш кой. Гейбриъл. Той е сред публиката, нали?
— Не знам… — кимна тя, тъй като знаеше, че е безсмислено да лъже. — Да.
— Нали не възнамеряваш да се срещаш с него?
— Напротив.
— Няма да позволя.
— Мисля, че се забравяш, Морис.
— Не съм забравил нищо! Много добре си спомням колко уплашена беше, когато напусна хотела му. Спомням си кошмарите, които те преследваха в сънищата ти и които те изплашиха толкова много, че не смееше да спиш сама. Той бе причината за този страх и за кошмарите ти. И сега искаш да започнеш всичко отново!
— Съжалявам. Трябва да го видя, за последен път.
— Защо? — гласът и лицето на Морис бяха изпълнени със страдание, със силно желание да разбере. — Защо, Сара Джейн? С какво те държи този човек?
— С нищо, аз просто съм му задължена…
— Ти не му дължиш нищо!
— Дължа му. Нима не разбираш? Той ми даде всичко, което имам. Всичко! Апартамента ми, дрехите, изкуството, всичко дължа на него!
— И какво очаква той в замяна?
— Той никога не ме е молил за нищо.
Морис недоверчиво изръмжа.
— Истина е! Той е единственият близък човек, когото имам, Морис. Не мога да го нараня.
Морис примирено въздъхна извърна се и с тежки стъпки напусна сцената. Никога не се бе смятал за смел човек, нито пък за глупак, но със сигурност това, което замисляше, щеше да докаже, че или е най-смелият мъж или най-големият глупак, който се е раждал на тази земя.
Сара внимателно огледа Гейбриъл, щом се настаниха в любимото им кафене. Когато го видя през деня, можеше да се закълне, че е болен. Кожата му бе бледа и опъната, очите сякаш изгаряха от треска, а гласът му бе прегракнал от болка. Но сега изглеждаше силен и напълно здрав. Както обикновено беше във вечерно облекло. Страните му бяха розови, а очите му блестяха жизнерадостно. Сара поклати глава. Нима си бе въобразила?
— Нещо тревожи ли те, cara? — попита той. Гласът му бе дълбок и плътен както винаги.
— Не, нищо.
— За какво искаше да ме видиш?
— Исках да се извинява държанието си през онази нощ. Нямах право да ти задавам въпроси. Моля те да ми простиш.
Както винаги честността й го покори.
— Имаш всички права да задаваш въпроси, cara — тихо отвърна Гейбриъл. — Аз съжалявам, че не мога да ти дам отговорите, които желаеш.
— Да не би да имаш неприятности? Затова ли се криеш в онази къща?
Колко типично за нея, каза си той, да се тревожи за него.
— Не, Сара, нямам неприятности. Във всеки случай не и такива, каквито си мислиш. Казах ти го и преди, аз водя точно определен живот и то такъв… какъвто може да се стори доста странен на жена като теб.
— Аз… боледувал ли си след последната ни среща?
Мускулче заигра на бузата на Гейбриъл. Сигурно е изглеждал като самата смърт тази сутрин в къщата и сега тя вероятно се чудеше на неочакваното му изцеление.
— Не, cara, не съм бил болен, не и в смисъла, който ти влагаш в тази дума — душата му е болна, мрачно си каза Гейбриъл. Липсваше му срещата с нея всяка вечер, радостта от смеха й, топлината на любовта й. Липсваше му танцът й. Единствено непреодолимото желание да я види го бе накарало да се събуди от мъртвешкия си сън, когато слънцето все още царуваше над земята.
— Този следобед… — Сара прехапа долната си устна. Страхуваше се да задава повече въпроси, за да не го разсърди.
Той срещна смутения й поглед. Щеше да бъде толкова лесно да прочисти мислите й от въпросите и съмненията, да я хипнотизира с демонската си сила, да я обвие с измамата, че всичко е наред. Но не можеше да го направи, не и със Сара. Самата мисъл да проникне в съзнанието й го отвращаваше. И все пак тя заслужаваше някакво обяснение. За съжаление не можеше да й разкрие истината.