— Още вино? — попита той.
Сара кимна.
— Да, ако обичаш.
— И така, cara, какво ще правим сега?
— Какво имаш предвид? — тя отпи от виното си, без да откъсва поглед от лицето му.
— Искаш ли да изчезна от живота ти?
— Не!
Реакцията й го зарадва повече от всякакви думи и едновременно с това безумно го натъжи.
— Не можем да продължаваме както преди, Сара. Ти имаш твърде много въпроси, на които аз не бих могъл да ти отговоря — взря се в очите й. Неговите бяха тъжни. — Освен това мисля, че ти вече се страхуваш от мен.
— Не се страхувам — припряно отвърна тя, но лъжеше и двамата го знаеха.
— Няма защо да се страхуваш от мен, cara. Никога няма да ти причиня зло.
— А на Морис?
— Нищо лошо няма да се случи на момчето, но то се рови в неща, които не го засягат. Ако продължава, ще съжалява.
Сара кимна, устата й внезапно пресъхна.
Той усети смущението й, страха й и му стана неприятно, че е виновен за тях. Мразеше това, което е, мразеше се, защото това го държеше далеч от единствения човек, когото желаеше повече от всичко.
— Сара… — прошепна той, наведе се през масата и се протегна за ръката й. — Иска ми се между нас да няма никакви тайни. С цялото си сърце желая да можем да продължим както преди, но се боя, че това вече не е възможно.
— Какво искаш да ми кажеш?
— Утре напускам Париж.
— Напускаш? Защо? Къде отиваш?
— Така е най-добре. Достатъчно дълго беше свързана с мене. Искам да имаш свой живот. Да се омъжиш, да имаш деца.
— Не…
— Толкова много неща те очакват, cara. Искам да изживееш живота си пълноценно, да изпиташ всичко, което той може да ти предложи.
— Защо го правиш? — разплака се тя. — Нали вече ти казах, че искрено съжалявам…
Гейбриъл огледа кафенето и срещна любопитните погледи на посетителите. Хвърли няколко монети на масата, обви наметката й около раменете и я изведе навън.
Младата жена тихо хлипаше през целия път.
— Гейбриъл…
Той задуши думите й с целувка, сетне я привлече в прегръдките си и я държа притисната до гърдите си, докато сълзите й постепенно пресъхнаха. Свали наметката й и ръкавиците и с нежност, която граничеше с благоговението, я съблече и я отнесе в леглото. Бързо свали дрехите си и отново я взе в прегръдките си.
— Моля те, не си отивай — промърмори тя.
— Не мисли за това сега — прошепна той и я целуна с горчива страст.
Люби я през цялата нощ, ръцете му усещаха невероятната гладкост на кожата й и копринената мекота на косите й, вкусваше от възбуждащата сладост на устните й. Зарови лице във врата й и вдъхна дълбоко, потъвайки в аромата на топлата й плът.
Ръцете му я обожаваха, гласът му я галеше, заобикаляше, докато тя вече не можеше да мисли за нищо друго, освен за Гейбриъл — за чудото на тялото му, за магията на ръцете му, за сладостните нотки в гласа му, когато нашепваше името й.
И тогава телата им се сляха в едно. Две дихания в едно, две души в една. Той проникна дълбоко в нея, опивайки се от топлината й, заравяйки мрака на съществуването си в светлината на нейното докосване. Обгърнат от нейната човешка топлина, той си позволи де забрави за миг, че е демон, маскиран като мъж.
Люби я пламенно и нежно, докато накрая тя заспа в обятията му изтощена и задоволена.
Държа я, докато почувства неумолимото приближаване на зората. Тогава я целуна за последен път.
Изправи се, облече се набързо, написа й кратка бележка, в която казваше, че ще напусне града, докато тя спи и я молеше да продължи да живее.
Остави бележката на масичката до леглото и след това нежно притисна устни до челото й.
— Сбогом, cara — промърмори.
И в този миг разбра, че ако все още имаше някакво сърце, то ще бъде съкрушено.
ГЛАВА 18
Притаен в сенките, Морис видя Гейбриъл да излиза от апартамента на Сара Джейн. Както бе направил и преди, го проследи до изоставената къща в покрайнините на града.
Часът най-после бе настъпил.
Младият мъж прекара по-голяма част от нощта в приготовления за това, което трябваше да направи преди слънцето да залезе на следващия ден.
Помоли се Бог да му даде сили да изпълни намеренията си.
Надяваше се, че Сара ще му прости. Скрит в тъмнината, той наблюдаваше как Гейбриъл отключи вратата на къщата и влезе вътре.
Зачака.
Едва когато слънцето се издигна високо на хоризонта, приближи къщата, влачейки след себе си количка, която бе скрил сред дърветата предишния ден.