Обиколи къщата, надничайки във всеки прозорец, за да се увери, че Гейбриъл не се вижда никъде. Огледа се още веднъж и извади първия кръст от количката.
Два часа по-късно къщата бе заобиколена от дървени кръстове. Те бяха подпрени на стените на къщата, пред прозорците, на покрива, върху полусрутения комин. Морис напръска със светената вода, която бе откраднал от няколко църкви, рамката на вратата и всеки прозорец, а накрая поля и покрай къщата. Като допълнителна мярка пръсна чеснови глави в основата на постройката. Надяваше се, че правилно е разбрал всички признаци и че Гейбриъл е вампир, а не друго нощно създание.
Морис потръпна. Като юноша се бе наслаждавал да чете книги за вампири: „Не събуждай мъртвеца“ от Тайк, „Дамата с бледото лице“ от Александър Дюма, „Мъртвата любима“ от Готие.
В литературата предпочитаният метод да се унищожи вампир бе да се прободе с дървен кол в сърцето, но поне в момента той нямаше смелост да проникне в леговището на Гейбриъл. Според преданията един вампир не може да пресече непрекъснат кръг от светена вода. А ако не може да напусне къщата, няма да може да се храни. Без храна ще отслабне. И чак тогава Морис ще разбие заключената врата на мазето и ще направи това, което отдавна трябваше да бъде сторено.
Обиколи три пъти къщата, оглеждайки работата, която бе свършил. Питаше се колко време ще бъде необходимо, за да изгуби силата си Гейбриъл, така че да не представлява заплаха.
Тя прочете бележката четири пъти. Когато най-сетне я остави настрани, лицето й бе мокро от сълзи. Той си бе отишъл.
„… за твое добро“, се казваше в бележката. „Искам да започнеш нов живот. Омъжи се за Морис. Роди му деца…“
Но тя не желаеше да се омъжва за Морис, не искаше неговите деца. Обичаше Гейбриъл. Влюби се в него още през първата нощ, когато дойде при нея в сиропиталището. Той бе нейната утеха, нейната надежда и радост. Той я бе накарал да се чувства красива.
А сега си бе отишъл.
Сара искаше да отиде в изоставената къща, за да се увери сама, но не можеше да понесе болката, която това щеше да й донесе.
Късно следобед Морис дойде да я види. Топлите му кафяви очи я гледаха загрижено. Покани я на обяд.
— Не днес, Морис — отвърна тя. — Искам да си почина преди представлението.
— Добре. Да дойда ли да те взема по-късно?
Сара сви рамене.
— Ако искаш.
— До скоро тогава — рече той, стисна ръката й, целуна я и си замина.
Младата жена се втренчи в затворената врата, обзета от чувство на празнота и загуба.
Искаше да напусне Париж. Тук имаше твърде много спомени. Може би трябваше да отиде в Италия… но не, Гейбриъл имаше вила там. Испания? Поклати глава. Той притежаваше замък в Саламанка. Да се върне в Англия? Но и там имаше твърде много спомени.
Въздъхна раздразнено. Сигурно най-добре ще бъде да си остане тук, горчиво си каза Сара. Където и да отидеше, спомените щяха да я последват.
Може би наистина трябва да се омъжи за Морис. Той я обича, обожава я и никога няма да я напусне. Ала тя никога нямаше да го обича.
Когато влезе в спалнята, краката й бяха натежали като с олово. Отпусна се изнемощяла върху леглото. Сънят бе единственият отговор, каза си, докато се завиваше. Сънят бе забвение.
Той се събуди със залеза на слънцето. Решението да напусне Париж му тежеше като огромен камък. Тази сутрин, преди сънят да го обгърне, той бе решил да замине за Италия, да слезе в земята и да спи сто години. Може би след толкова дълъг сън ще успее да я забрави.
От устните му се изтръгна горчиво проклятие. Нямаше смисъл да се самозалъгва. Никога нямаше да я забрави дори и да оцелееше още триста и петдесет години.
Стана и смени дрехите си, но мислите му бяха объркани. Да си замине. Да остане.
Прекоси стаята и отключи вратата. Силният мирис го накара да сбърчи носа си. Чесън?
Изкачи се, взимайки по две стъпала наведнъж, но рязко спря. През кухненския прозорец се виждаше голям дървен кръст.
Обиколи всички стаи, като гневът му се усилваше с всяка изминала минута. В спалнята постави ръка на перваза на счупения прозорец и бързо я отдръпна. Кожата му изгоря, сякаш я бе докоснал огън.
Светена вода! Кръстове! Чесън!
Морис.
Подобно на лъв в клетка, Гейбриъл кръстосваше от стая в стая. Това момче с красиво лице го бе хванало като в капан в това място, подобно на риба в мрежата.
От гърдите му се изтръгна дълъг измъчен вик. След това, отказвайки да приеме истината, той сложи ръка на ключа и го превъртя. Ала въпреки решителността си не можа да прекрачи през вратата, не можа да понесе да се изправи срещу тежкия дървен кръст, който изгаряше очите му с по-голяма сила, отколкото слънцето по пладне.