Гейбриъл затръшна вратата. Гневът му растеше едновременно с глада.
Мърморейки проклятия на различни езици, той кръстосваше из къщата, докато изгревът на слънцето не го прогони обратно в мазето.
Изминаха три седмици и той бе в агония. Гладът го разкъсваше безмилостен и неумолим. Колкото по-силен ставаше гладът, толкова повече отслабваше той, докато накрая едва имаше сили да излезе от тесния дървен сандък, където почиваше. Да почива! През последните седем дни не бе почивал истински. Кожата му почти се бе стопила, очите му изгаряха. Както винаги гладът крещеше в него, забивайки острите си нокти и карайки го да полудява.
Три седмици без храна, като се изключи кръвта на един малък плъх, който бе имал глупостта да попадне на пътя му. Мисълта го изпълни с погнуса, но въпреки това, стига да можеше, би предпочел да изпие кръвта на десетина гризачи…
Слаба въздишка се изтръгна от пресъхналото му гърло. Нима наистина бе паднал толкова ниско? Погледна ръцете си. Тъй като кожата се бе съсухрила и почти стопила, пръстите му приличаха на кости на скелет.
Прокле се, задето бе проявил глупостта да остане в къщата, след като Морис бе разбрал за нея. Прокле се, че не бе убил този досаден млад мъж, когато имаше възможност, че не бе привлякъл Делакроа на своя страна, когато имаше силата да го стори.
„Сара…“
Останал без сили, той едва крачеше от единия край на мазето до другия.
„Сара, Сара.“
Само да можеше да я зърне за последен път…
„Сара…“
Тя рязко се събуди. Гласът на Гейбриъл звучеше в ушите й. Той страдаше, викаше я.
Дали бе сънувала? Седна в леглото и огледа стаята. Дали бе тук? Не, невъзможно. Той бе напуснал града преди седмици.
— Гейбриъл?
„Сара, Сара.“
Той се нуждаеше от нея. За броени минути се облече и излезе от апартамента. Беше нетърпелива, докато чакаше за каретата, а после неспокойно потропваше по пода, докато пътуваше към къщата в покрайнините на града. Той беше там, в къщата! Знаеше го, така както бе сигурна, че се нуждае от нея.
Нареди на кочияша да спре още преди къщата да се покаже. Пъхна няколко монети в ръката му и се затича. Краката й едва докосваха земята.
Когато най-сетен стигна до къщата, главата й бе замаяна и дишаше тежко. Очите й се разшириха от изненада. Навсякъде имаше дървени кръстове, дори и на покрива. Блъсна я тежката миризма на чесън.
Опита се да отвори вратата, но тя бе заключена. Повдигна полите си, отиде в задната част на къщата и влезе през счупения прозорец.
— Гейбриъл?
„Върви си!“
— Гейбриъл, къде си?
„Върви си!“
Сара пое дълбоко дъх, за да се успокои, отиде в кухнята и слезе по стълбите. Стигна до вратата на мазето. Остана изненадана, когато установи, че вратата не е заключена, но я обзе ужас, щом вдигна резето и прекрачи прага. Посрещна я непрогледен мрак.
— Гейбриъл? — Гласът й бе тих и треперещ.
— Върви си!
Тя се втренчи в тъмнината, опитвайки се да го види.
— Гейбриъл, къде си?
— Сара, в името на небесата, махни се оттук, докато още можеш!
— Няма да си тръгна! Ти ме извика и аз съм тук.
Очите му се насълзиха. Тя бе чула страдалческите му викове и бе дошла при него.
Притисна чело към студената каменна стена и затвори очи, опитвайки да се овладее.
— Моля те, Сара, върви си.
— Какво не е наред, Гейбриъл? Няма ли да ми кажеш?
— Аз… не съм добре.
— Ще ти помогна. Само ми кажи какво да направя.
— Не — постави ръце на стената от двете страни на главата си, а ноктите му се забиха в студения камък. — Моля те… върви си. Моля те… не искам да те нараня.
— Кажи ми от какво се нуждаеш и аз ще ти го донеса.
— От какво се нуждая? — гласът му бе остър и пронизителен изпълнен с болка и отчаяние. — От какво се нуждая! Ах, Сара! — съкрушено промълви. — Само ако знаеше…
— Ще го донеса, Гейбриъл, обещавам ти, каквото и да е то. Само ми кажи.
Тя пристъпи още една крачка. Очите й привикнаха с мрака и сега го виждаше, черна фигура, свита до срещуположната стена.
Сара направи още една крачка и Гейбриъл се извъртя и като залиташе, се притаи в другия тъмен ъгъл.
— Гейбриъл, ангел мой, позволи ми да ти помогна.
— Ангел… ангел… — той се засмя, ужасяващ звук, граничещ с истерията. — Дявол искаш да кажеш. Махни се далеч от мен, моя сладка Сара. Върви си преди да съм те унищожил, както сторих с Розалия.
— Няма да си отида — твърдо заяви младата жена. И преди да промени решението си, преди въображението й да я накара да избяга, тя прекоси стаята и го взе в прегръдките си.