Усети как цялото му тяло се напрегна при докосването й.
— Гейбриъл…
Той затвори очи за миг, попивайки близостта й, топлината й. Ах, колко силно копнееше за докосването й, да я държи в обятията си, да притисне глава до гърдите й. Потръпна, когато гладът му се надигна, горещ и всеобхващащ, придружен с нужда и болка, по-силни отколкото можеше да понесе.
Топлината на ръцете й проникваше през дрехите му. Той чуваше тихия шепот на кръвта, движеща се във вените й, подушваше я, вкусваше я…
— Гейбриъл, моля те, кажи ми какво да направя.
С нечовешки вик той извърна лицето си от нея.
— Върви си!
Сара се втренчи в него, в очите му, които горяха в мрака подобно на дяволски огньове и разбра, че гледаше в лицето на смъртта.
— Какво е станало с теб? — гласът й трепереше от ужас.
— Нищо не е станало с мен. Това съм самият аз.
Той оголи зъбите си и младата жена отстъпи назад. Дори и в тъмнината видя зъбите му, остри, бели и страшни и нечовешкия червен пламък в очите му.
— Сега ще си отидеш ли?
Гласът му бе пресипнал, ръцете — стиснати отстрани, докато се мъчеше да потисне жестокия си глад.
Сара пое дълбоко дъх, едва се сдържаше да не избяга надалеч.
— Не, Гейбриъл — тихо, но решително изрече тя. — Няма да те изоставя отново.
В стаята стана малко по-светло и тя разбра, че слънцето отвън е изгряло.
С отчаян вик Гейбриъл се извърна, а пелерината му се завъртя около него подобно на черен дим. Спотаи се в един ъгъл, още недокоснат от светлината, проникваща от стълбите, сви се на кълбо и закри лицето си с ръце.
„Вампир…“
Думата отекна в съзнанието й.
— Да, Сара — заговори от сенките гласът на Гейбриъл, напрегнат от болка. — Вампир. Това съм аз.
Тя поклати глава. Вампирите бяха рожби на фантазиите и измислици, като Дядо Коледа.
— Не вярвам в тези неща.
— Въпреки това е истина. Сега си върви.
— Ти се нуждаеш от кръв.
Той издаде нещо средно между дрезгав смях и отчаян стон.
— Смятах, че не вярваш.
— Ако се нуждаеш от кръв, вземи моята — откъде дойдоха тези думи? Сара не вярваше, че ги е произнесла, но не можеше да откъсне поглед от сведената му глава. Неин ли бе този глас, който го подканваше да вземе кръвта й?
— Не!
— Това ще ти помогне ли?
Тя прие мълчанието му за потвърждение.
— Тогава вземи я, ангел мой. Вземи от нея толкова, от колкото се нуждаеш.
— Не! — думата бе остър писък, но самата мисъл за това да вкуси от същността на живота й… — Не, не мога и не искам. Моля те, върви си!
Обля го вълна на облекчение, когато чу стъпките й да прекосяват стаята и да продължават нагоре по стълбите. Тя си отиваше. Ако имаше право, щеше да благодари на Всевишния.
Миг по-късно главата му рязко подскочи и див вик се изтръгна от гърлото му, когато усети мириса на прясна кръв, дразнещ и мамещ.
Извъртя се и видя Сара, застанала пред него и протегнала лявата си ръка. Погледът му мигновено бе привлечен от струйката кръв, която се стичаше от разреза на китката й.
Кръв. Топла. Свежа. Същността на живота. И краят на ужасната агония, която го пронизваше, на болката, която бе станала по-силна от предвкусването на близкото освобождение.
Кръвта на Сара.
Стисна ръце и поклати глава.
— Не — простена Гейбриъл, — Сара, не…
Отново поклати глава, когато тя пристъпи към него и притисна кървящата си плът към устните му.
С вик на отчаяние устните му се впиха в китката й, вкусвайки сладостта й, усещайки как животворната течност го изпълва с топлина и утолява глада, който го измъчваше подобно на адските пламъци.
Сара… същността на живота, на светлината…
Сара!
Пусна я незабавно, а сърцето му ускорено заби от страх, когато се взря в очите й. Дали бе взел твърде много?
— Cara mia, как се чувстваш?
Сара примигна срещу него.
— Не знам. Леко съм замаяна — погледът й се плъзна по лицето му. Удиви се, щом забеляза, че той изглежда по-добре. Смъртната бледност почти бе изчезнала. — Имаш ли нужда от още? Взе ли достатъчно?
Нейният глас ли бе това, който звучеше толкова спокойно, докато го питаше дали е взел достатъчно от кръвта й? Дали не е полудяла? Би трябвало да бъде отвратена от случилото се, от мисълта, че той се нуждае от кръв, за да оцелее, ужасена, че му е дала от своята. Но не се чувстваше нито отвратена, нито ужасена. В действителност съжаляваше, че не е взел повече.
Дали си въобразяваше или наистина изпитваше удоволствие, граничещо с екстаз, когато устните му се впиха в кървящата й китка? Това бе странно. Наистина много странно.
— Сара — в гласа му прозвуча огромна болка и страдание, когато откъсна ивица плат от ризата си и превърза китката й. После се извърна.