Не можеше да я погледне в очите. Чувстваше се гол и засрамен. Тя го бе видяла в най-отвратителния му облик. Лишен от достойнство, от човешката си маска, тя бе видяла чудовището, което всъщност представляваше. Никой смъртен, станал свидетел на това, не бе оцелял.
— Гейбриъл?
— Добре съм.
— Сигурен ли си? Може би трябва…
— Сигурен съм! Сара, моля те, сега си върви!
— Не, не искам да те оставя…
Не смяташе, че взе достатъчно кръв, за да я посвети в тайния ритуал, но ако не бе така? Не искаше да я пороби, не искаше да я лиши от волята й, така че да я привърже завинаги към себе си и да се страхува да остане без него. Не желаеше да притежава тялото и душата й; искаше любовта й.
Стисна ръце в юмруци и се извърна, за да я погледне в лицето.
— Моля те, върви си — нежно рече. — Имам нужда да остана сам.
Тя не искаше да го напуска. Не желаеше никога повече да бъде далеч от него, но тихата молба в гласа му я убеди, че трябва да си тръгне.
— Добре. Щом така искаш.
Гейбриъл изпита облекчение. Ако тя все още можеше да го напусне, дори и за кратко, всичко щеше да бъде наред.
Сара сложи ръка върху неговата и усети как той потръпна от докосването й.
— Ще се върна по-късно.
— Не.
— Ще се върна — твърдо повтори младата жена с глас, който не оставяше място за възражение.
— Сара?
— Да?
— Кръстът пред къщата. Махни го.
— Добре.
— Трябва също да измиеш и рамката на вратата.
— Нещо друго?
— Кръгът, който е направен със светена вода и чесънът, разпръснат покрай къщата. Прекъсни кръга и махни чесъна.
— Ще го направя.
Гейбриъл кимна, мразейки се, че трябваше да я моли за толкова неща, когато вече бе взел твърде много от нея.
— Знаеш, че не мога да остана тук.
Разбира се, че не можеше. Тук не бе в безопасност. Как не се бе сетила по-рано?
— Ще трябва да те измъкна. Ще се върна след малко. Ти почивай.
— Сега е сутрин. Аз не мога да изляза навън.
— Ще измисля нещо — увери го тя и побърза да излезе, преди той да успее да й възрази.
Отвън Сара пое дълбоко дъх. Искаше й се да бе помолила кочияша да я изчака. Но може би една дълга разходка бе точно това, от което се нуждаеше. Обикновено би се страхувала да върви сама по пустия път и то призори, но не и сега. Докато крачеше към града, съсредоточи цялото си внимание върху пътя, опитвайки се да не мисли за това какво представляваше Гейбриъл.
Когато стигна до града, нае закрит екипаж, освободи кочияша и подкара към апартамента си.
Влезе в къщата и спусна всички завеси. В спалнята спусна завесите на прозорците, а над тях сложи тежка покривка за легло, за да не прониква никаква светлина отвън. След това, натоварена с всички одеяла, които намери, се отправи отново към покрайнините на града.
Тъй като не желаеше Сара да го види в мъртвешкия му сън, Гейбриъл стана веднага щом почувства приближаването й. Като се движеше бавно, взе пелерината си. В подплатата бе зашита буца пръст от Валелунга. Тази пръст от родната земя бе необходима за оцеляването му, когато се намираше далеч от отечеството си.
Трябваше да събере цялата си воля, за да я посрещне на прага. Ако слънцето се бе издигнало по-високо над хоризонта, това нямаше да е възможно.
— Ела — рече Сара, покри го с три одеяла изведе го от къщата и го настани в каретата.
Докато пътуваха към града, той се сви на пода. Усещаше как слънчевите лъчи го пробождат с непоносима топлина и знаеше, че ще умре в жестока агония, ако Сара го предаде в този миг.
Все още бе рано и по улиците нямаше много хора. Когато пристигнаха пред апартамента й, тя бързо отключи вратата и тичешком го поведе по стълбите. Заведе го в спалнята.
Той свали одеялата и въздъхна от облекчение, когато мракът го прие в утешителната си прегръдка.
— Имаш ли нужда от нещо? — попита тя.
— Искам да остана сам — отвърна той. Беше унесен, сякаш бе упоен.
— Добре.
— Обещай ми, че няма да се върнеш тук, докато слънцето не залезе.
— Защо? — попита тя и преди той да успее да й отговори, махна нетърпеливо с ръка. — Знам. Никакви въпроси.
— Мисля, че вече знаеш всички отговори.
— Заспивай, Гейбриъл. Обещавам, че няма да смутя почивката ти.
Той изчака, докато тя излезе от стаята, разстла пелерината си върху леглото изтегна се отгоре й и затвори очи. Докато потъваше в тъмнината на мъртвешкия си сън, вкусът на кръвта й все още бе топъл върху езика му, а ароматът й го заобикаляше.
ГЛАВА 19
Събуди се привечер. Дълго лежа неподвижно, припомняйки си какво се бе случило през деня. Изпълнен с безмерен гняв, с тяло изтерзано от болка и глад, който го пронизваше като остриета на стотици ножове, той бе на границата на лудостта. И тогава Сара бе дошла при него и му предложи да утоли глада му. А той, прокълнатият и презреният, се бе съгласил.