Дори и в този миг мисълта за това, което бе извършил, го изпълваше с отвращение към самия него.
Защо тя му бе помогнала? След като бе разбрала що за чудовище е, защо го бе довела тук?
— Защото те обичам.
Щом чу гласа й, Гейбриъл се изправи в леглото.
— Не бива.
— И преди си ми го казвал, нали? — отбеляза Сара, докато влизаше в стаята. — Аз ти казвах, че те обичам, а ти ми отговаряше, че не бива.
— Трябваше да ме послушаш.
— Онази история, която ми разказа, за младежа, който продал душата си заради възможността да живее, това си бил ти, нали?
Той кимна засрамен.
Тя седна в другия край на леглото и го погледна с огромните си открити очи.
— На колко си години, Гейбриъл? Никога досега не си ми казвал.
— Роден съм през зимата на 1502.
Сара се намръщи за миг.
— Но това означава, че си на…
Той кимна.
— На триста осемдесет и четири години.
Това бе невъзможно, немислимо. И въпреки всичко тя знаеше, че е истина.
— Винаги си казвал, че си твърде стар за мен — замислено рече и изведнъж избухна в смях.
Гейбриъл я наблюдаваше през полуспуснатите си клепачи. Всичко в него трепереше. Той я бе любил, бе й дал кръвта си и бе взел нейната. И макар че не бе взел достатъчно, за да я приобщи към себеподобните си, сега между двамата съществуваше кръвна връзка, която никога нямаше да бъде прекъсната.
Сара го погледна безпомощно. Истеричният й смях премина в сълзи. В следващия миг той я прегръщаше, заровил лице в косите й. Тя почувства треперенето на раменете му и разбра, че той също плаче.
— Гейбриъл? — отдръпна се, забравила за сълзите си, тъй като той се нуждаеше от утехата й.
Една единствена сълза трепкаше в ъгълчето на окото му. Сълза, обагрена с кръв. Сара много внимателно я избърса с крайчеца на завивката.
Втренчи се в светлочервеното петно върху бялото платно и за пръв път осъзна целия ужас на това кой и какво представляваше той.
Вампир.
Безсмъртен.
Същество, което през деня спеше в ковчег, а под прикритието на нощта изсмукваше кръвта на другите. Гейбриъл беше вампир.
Той видя осъзнаването в очите й, докато тя си припомняше случки от миналото.
— Затова никога не те видях да се храниш — безжизнено изрече тя. — Затова никога не се срещахме през деня. Затова изгарянията по лицето и тялото ти заздравяха толкова бързо…
От гърдите й се изтръгна глух стон, когато я осени ужасяваща мисъл. Той бе чудовището, което до неотдавна я преследваше в сънищата й.
— Истина е — глухо каза Гейбриъл. — Всичко. Погледни ме, Сара. Какво виждаш?
— Виждам човека, когото обичам — решително отвърна тя, но той видя сянката на съмнението, мярнала се в очите й.
Гейбриъл поклати глава.
— Не, Сара, аз не съм човек. Аз съществувам, но не съм жив. Аз остарявам, но не се състарявам. Приеми го.
Тя го погледна предпазливо, питайки се защо вече не изпитва страх. Лицето му бе забулено от тъга, а очите му я гледаха измъчено, пълни с повече болка отколкото всеки смъртен би могъл да понесе.
— Презираш ли ме сега? — попита той.
— Не.
— Но се страхуваш от мен.
— Малко.
— Аз няма да те нараня, cara. Повярвай ми. И ако не вярваш на думите ми, прочети мислите ми и сама ще се убедиш.
— Да прочета мислите ти? Какво искаш да кажеш?
— Ние сме свързани, Сара. С кръвна връзка. Ако се опиташ, ще можеш да прочетеш мислите ми.
— Затова ли те чух, когато ме викаше?
Гейбриъл кимна.
— Но аз те чух преди да вземеш от кръвта ми.
Той отново кимна. Ръцете му бяха стиснати, докато я наблюдаваше как се опитва да подреди парченцата от мозайката.
— И преди ли си взимал от кръвта ми?
— Не.
— Ти си ми дал от твоята — не бе въпрос, а заключение.
Времето сякаш спря, докато чакаше отговора му.
— Да.
— Когато пострадах при пожара — додаде Сара. — Ето защо оздравях толкова бързо. Ти си ми дал от кръвта си и си ме направил силна. Кръвта ти ми помогна да проходя…
— Да.
— Но това не бе първият път, нали? Ти си ми дал от кръвта си, когато исках да умра, защото мислех, че никога повече няма да те видя. Сега си спомням. Ти дойде при мен през нощта. Мислех, че е биле сън, но е било истина, нали?
— Да.
— Ти ми спаси живота. Два пъти.
— А ти спаси моя, колкото мизерен и окаян да е.
Копнееше да я прегърне, да се потопи в сладостта й, но не можеше. Въпреки кръвната връзка помежду им той усещаше, че го разделя пропаст широка и дълбока като самия Ад.