Сара облиза пресъхналите си устни, страхувайки се да зададе въпроса, който я измъчваше.
— И аз ли съм вампир?
— Не! — думата сякаш изгори гърлото му. — Никога не бих ти причинил подобно нещо, Сара. Трябва да ми повярваш, дори и да не вярваш в нищо друго.
Облекчението в очите й го прониза като остър кинжал в сърцето.
— Сара… — погледна към отворената врата, после стана от леглото. — Някой е в къщата.
— Морис — рече тя и се изправи. — Забравих, че ще идва.
— Върви тогава.
— Ще бъдеш ли тук, когато се върна?
— Не. Заминавам за Испания.
Тя се взря в него. Искаше да го помоли да остане, но се страхуваше какво ще означава това, ако го направи. Вампир. Самата мисъл бе отвратителна, противна, невъзможна.
Преди да отговори, чу повторното почукване на Морис.
— По-добре го пусни да влезе, преди да е разбил вратата — сухо изрече Гейбриъл.
— Не си отивай — помоли го тя излезе от стаята и затвори вратата на спалнята зад себе си, преди той да успее дай отговори.
Изтича към предната врата и я отвори. Насили се да се усмихне.
— Добър вечер, Морис.
— Сара — намръщи се той. — Още не си облечена — добави, учуден от разрошените й коси и измачкания пеньоар. — Да не съм подранил?
— Не. Аз съм закъсняла. Седни. Пийни чаша вино. Няма да се бавя много.
— Побързай, скъпа. Ще вечеряме в седем.
— Идвам ей сега.
Спря за миг пред вратата на спалнята, пое си дълбоко дъх и влезе вътре.
Гейбриъл стоеше до прозореца. Погледна я през рамо, когато тя затвори вратата зад себе си.
Сега не приличаше на демон. Ужасяващият червен пламък бе изчезнал от очите му; кожата му не беше като стар пергамент. Отново бе познатият й Гейбриъл, мъжествен, смайващо красив и привлекателен. Сара внезапно закопня отново да се озове в прегръдките му, да чуе как гласът му нашепва името й, да вкуси целувките му. Човек или чудовище, тя го обичаше и винаги щеше да го обича.
Гейбриъл срещна погледа й, въпреки че сега му бе трудно да я гледа. Само преди няколко часа тя бе видяла най-лошото у него, бе разбрала какво представлява. Малцина го бяха виждали, когато гладът го завладееше и бяха останали живи, за да разкажат преживяното.
Искаше да я притисне в обятията си.
Искаше тя да си отиде завинаги.
— Искаш ли нещо, Сара?
— Аз… Морис е тук. Ще отидем да вечеряме.
Нещо блесна в очите му.
— Да — сухо промърмори. — Аз само се каня да изляза… да вечерям.
Видя как цветът се отдръпна от лицето й, докато осъзнаваше смисъла на думите му.
— Как можеш да се шегуваш с… с това, което правиш?
— Повярвай ми, Сара, няма нищо забавно в това.
— Дали си…
— Дали съм какво?
— Убил много хора?
Той сви рамене, опитвайки се да не мисли за отвращението в гласа й, да не забелязва мрачното любопитство в очите й.
— Не много — студено отвърна. — Сега страхуваш ли се за живота си?
— Не! Аз само си помислих… искам да кажа…
— Не е нужно да убивам, за да оцелея. Вече не се нуждая от толкова голямо количество кръв, нито пък всеки ден.
Погледите им се срещнаха. Внезапно изпита желание да я нарани или просто да си припомни огромната бездна, която ги разделяше.
— Ако нямам друг избор, задоволявам глада си с животинска кръв. Понякога ми се е налагало да вечерям с кръвта на плъхове.
— Защо ми казваш всичко това? Смяташ ли, че така ще ме накараш да те обичам по-малко? Все още ли се опитваш да ме отдалечиш от себе си?
Не можеше повече да я гледа, не можеше да понесе безкрайната жалост, както и леката погнуса, която се таяха в очите й.
Изруга тихо, обърна се и се втренчи в прозореца.
— По-добре върви — рязко рече. — Твоят млад мъж те чака.
Тази вечер Сара не бе много забавна компания. Ровеше из храната си, припомняйки си думите на Гейбриъл: „Ако нямам друг избор, задоволявам глада си с животинска кръв. Понякога ми се е налагало да вечерям с кръвта на плъхове…“ Дали говореше сериозно или просто се опитваше да я отдалечи от себе си? Ала дълбоко в себе си знаеше, че всичко, което й бе казал, е истина. Той живееше само през нощта. Хранеше се с кръвта на другите живи създания. Как можеше да съществува по този начин?
Втренчи се в тъмночервеното вино в чашата си. Гейбриъл пиеше вино. Това бе единственото, което го бе виждала да преглъща. Как може да пие кръв?
— Сара Джейн?
Младата жена вдигна глава, внезапно осъзнала, че Морис й бе задал някакъв въпрос.
— Какво?
— Струваш ми се разсеяна и потисната.
— Съжалявам.
— Нещо не е ли наред?
— Не, няма нищо.
— Да не би случайно да си ходила в изоставената къща?