— Защо ме питаш?
— Била ли си?
— Да. Предполагам, че това е твоя работа — всичките онези кръстове, както и чесъна?
Морис кимна.
— Какво се надяваш да докажеш?
— Той е вампир, Сара Джейн. Сигурен съм в това.
— Не ставай смешен — сряза го тя. — Няма такива неща.
Той сви рамене.
— Може би. Но ако той не е вампир, значи само съм си изгубил времето. Ако е…
— Ако е?
— В такъв случай няма да може да напусне къщата — приятелят й се облегна назад и внезапно я изгледа подозрително. — Не си докосвала нищо, нали?
— Не — отвърна прекалено бързо тя.
— Ти не умееш да лъжеш, Сара Джейн.
— Точно това ми каза и Гейбриъл.
— Къде е той.
— Не знам. Когато го видях за последен път, ми каза, че напуска Париж.
— Сигурна ли си, че е заминал.
— Не знам — вдигна глава към Морис. Погледът й не трепна. — Но знам, че ще ми липсва.
Гейбриъл се разхождаше бавно из замъка. Сградата наистина бе забележителна. Бе построена преди повече от четиристотин години от камък и дърво и грабваше погледа с високите си островърхи кули, дълбокия ров, който я ограждаше и подвижния мост. Някога замъкът бе приютявал храбри рицари. Сега високите му каменни стени пазеха едно чудовище.
Движеше се бавно из голямата зала с големите гоблени по стените и дървени маси, през кухнята, която не бе използвана повече от триста години. Изкачи извитата каменна стълба и започна да обикаля от стая в стая, като от време на време се спираше да погледне през някой от прозорците в мрака.
Извади ключ от вътрешния джоб на палтото си, отключи вратата, водеща към тъмницата и заслиза по влажните каменни стълби. По стените висяха древни инструменти за мъчения; тесните килии с железни решетки бяха безмълвни свидетели на далечните и жестоки времена. Стените бяха влажни; въздухът миришеше на мухъл.
Върна се в голямата зала, отпусна се в голямото кресло, което някога бе принадлежало на господаря на замъка и се втренчи в голямата камина в другия край на стаята.
В замъка цареше абсолютна тишина. Залата бе потънала в пълен мрак, черен като душата му.
Затвори очи и в съзнанието му веднага изплува образът на Сара, красивото й лице, обрамчено от златистата коса, засмените й очи, ту сияещи от любов, ту замъглени от желание. Сара…
Виждаше я като Аврора в „Спящата красавица“, едно ефирно създание на красотата и светлината, докато изпълняваше сложни пируети по време на адажиото; като Жизел, оплакваща своята изгубена любов…
Изруга яростно, опитвайки се да прогони образа й от съзнанието си.
Решен за известно време да се преструва на смъртен, той възнамеряваше да наеме неколцина работници да поправят изгнилите дъски на подвижния мост, както и две жени да почистят замъка.
След около седмица щеше да пристигне и Некромант заедно с един млад мъж, когото бе наел за коняр.
Гейбриъл тихо изръмжа. Може би ще купи две кобили и ще започне да отглежда коне. Това ще му осигури някакво занимание, с което да убива времето, нещо, за което да мисли, освен за Сара…
Огледа голямата зала изпълнен с внезапен копнеж да я види пълна с хора, да чуе детски смях и тихия шепот на жени. Представи си, че е като всеки нормален човек. Затвори очи и се унесе в мечти за Сара, която бе негова съпруга и която е дошла при него без страх и съмнения, че се е съгласила да бъде негова, докато е жива… За миг се потопи в този блян, сладък като самия живот. Но мисълта да я вижда как остарява и след това да умира, бе непоносима за него.
Той бе създание на нощта, обречено да прекара съществуването си в самота. Горчива усмивка изкриви устните му. След триста петдесет и пет години би трябвало да се е примирил със съдбата си.
Две седмици по-късно замъкът кипеше от живот. Гейбриъл бе наел двама мъже да идват през деня и да го поддържат както и една жена да се грижи за домакинството. Купи три чистокръвни кобили, които да заплоди от жребеца си, пристигнал преди седмица.
Наетите работници намираха за странно, че господарят на замъка никога не се появява през деня, но въпреки това те не го коментираха, поне не пред него. Ако конярят смяташе, че е необичайно конете да се чифтосват през нощта, а господарят да язди коня си само след мръкване, той пазеше мнението си за себе си.
За кратко време замъкът изглеждаше така, сякаш се е събудил от дълъг сън. Ровът бе почистен, прозорците бяха измити, подовете блестяха от чистота, помещенията — подредени и проветрени. Една от прислужниците посади цветя в градината, плевелите и дивите цветя бяха изскубани, а дърветата — подрязани.
Твърдо решен да не стои в замъка и да страда по това, което никога нямаше да постигне, Гейбриъл посети няколко пъти местната кръчма. Седеше сам в дъното на помещението пред бутилка червено вино. Знаеше, че селяните проявяват интерес към личността му. Носеха се различни слухове, според които бе от разпопен свещеник до ексцентричен благородник.