„Е — помисли си той, — нека си мислят каквото искат!“
Понякога чуваше гласа на Сара, който го викаше, молеше го да се върне при нея. Усещаше болката й, самотата й, объркването й, но никога не й отговори и накрая успя да я прогони от съзнанието си. Не искаше да се измъчва с отчаяните й викове.
Единствената му радост бе да язди черния си жребец. Всяка нощ препускаше в нощния мрак, наслаждавайки се на скоростта и силата, припомняйки си щастливите изблици на Сара през онази нощ, когато я изведе на езда за пръв път. Тогава тя го караше да препускат по-бързо и по-бързо. Когато се извърна към него, страните й се бяха зачервили, устните й бяха полуразтворени. Неговата Сара, толкова пълна с живот…
Дръпна рязко юздите и спря коня. Загледа се в далечината. Сара. Какво ли правеше сега? Дали бе решила да се омъжи за Морис? Ръцете на Гейбриъл се стиснаха в юмруци при мисълта за предателството на онзи младеж. Ако не беше Сара, може би все още щеше да бъде затворен в онази къща, гърчейки се от болка, докато безмилостната жажда бавно го подлудява. Морис и Сара…
Усетил силната му възбуда, жребецът се размърда неспокойно под него. Гейбриъл му заговори и животното мигом се успокои.
Продължаваше да се взира в далечината, а в съзнанието му изплуваха образите на Сара и Морис, притиснати един до друг в нежна прегръдка, Сара в леглото му.
Отметна глава и от гърлото му се изтръгна дълъг и протяжен вик, пълен с болка и нечовешко страдание. Дръпна яростно юздите и препусна подобно на вихър над тъмната земя.
Но не можеше да избяга от собственото си нещастие, от образа на Сара в обятията на друг мъж.
Един смъртен, който можеше да се разхожда с нея на дневна светлина.
Един мъж, който можеше да я дари със синове.
Сара най-после бе успяла да го прогони от мислите си. Престана да се опитва да чете мислите му, да се опитва да изпраща своите послания до него. Прекарваше почти целия ден с Морис, отбелязваше достойнствата му и се убеждаваше, че го обича. Двамата танцуваха заедно. Той бе принцът на нейната Аврора или Албрехт, любимият на Жизел. След представлението двамата обикновено вечеряха в малки уютни ресторантчета на меката светлина на свещите. Всеки следобед се разхождаха заедно. Говореха за брак. Тя му позволяваше да я целува, както и някоя и друга милувка, но упорито отказваше да заживеят заедно.
Похарчи много пари за дрехи и изцяло обнови гардероба си — шапки, обувки, фино бельо, дневни и вечерни рокли, скъпи ветрила, елегантни чадърчета, украсени с дантела, нощници от ефирна коприна.
Пребоядиса апартамента си в светли тонове. Задоволяваше всяка своя прищявка. Танцуваше както никога досега.
А през нощта, сама в леглото си, дълго плачеше.
Усети го веднага щом пристъпи в голямата зала. Едно присъствие, което мигом позна, присъствие, което го отвращаваше.
Тя бе облечена в рокля с цвета на прясна кръв. Косите й, черни и лъскави, падаха на пищни вълни по гладките й рамене. Цялото й същество сияеше и той разбра, че скоро се бе хранила.
— Какво правиш тук?
— Джовани, mon amour, нима това е начинът да се поздрави стара приятелка?
— Ние не сме приятели — остро отвърна той.
— Любовници тогава — измърка Антонина. — Това дори е по-добре.
Прекоси стаята и плъзна ръце по раменете и надолу по широките му гърди, наслаждавайки се на усещането на твърдата и стегната плът, на силата, която вибрираше под пръстите й.
Усети как кръвта й се раздвижва и впи поглед в очите му.
— Ах, Джовани, толкова ми липсваше.
Гейбриъл свали ръцете й и я отдалечи от себе си.
— Какво искаш, Нина?
Тя мило се нацупи.
— Трябва ли да искам нещо? Минаха доста години, откакто се срещнахме за последен път, caro mio. Просто исках да видя как си.
— Добре съм. Върви си.
— Не бъди груб, Джани — тя се разходи из залата, прокарвайки пръст по старинните гоблени и спря пред тесния прозорец, гледащ към вътрешния двор.
— Защо си тук? — попита тя и се извърна към него. — От кого се криеш?
— Не се крия от никого — раздразнено отвърна Гейбриъл. „Освен от Сара. И от себе си.“
Антонина го стрелна с поглед през рамо.
— Не можеш да ме излъжеш, Джани.
Тя се вгледа в очите му и дори през огромната зала той усети топлината и силата на погледа й. Цели хиляда години Антонина бродеше по земята. Гейбриъл не познаваше по-стар вампир, нито по-силен от Антонина Инсена.