— Да не би отново да си се влюбил, Джовани? Затова ли си се погребал в този мрачен замък?
Тя беше най-прозорливата жена, унило си помисли Гейбриъл. Нямаше никакъв смисъл да я лъже, но въпреки всичко не желаеше да й каже истината.
— Когато погребах Розалия, се заклех, че никога повече няма да обичам — рязко отвърна той.
— Ти някога ме обичаше. Забрави ли? Ах, спомням си онези дълги летни нощи, които прекарахме заедно, caro…
— Не ме наричай така!
Антонина повдигна извитите си вежди.
— Да не би тя да те е наранила, Джани? Затова ли си дошъл тук, за да ближеш раните си? — пристъпи към него, движенията й бяха толкова леки и плавни, сякаш се носеше във въздуха. — Излез с мен, Джани — напевно го подкани с очи светнали от жаждата за кръв. — Ще половуваме заедно.
Гейбриъл бавно поклати глава и уморено отвърна:
— Върви си, Нина. Аз не те искам.
Тя го изгледа високомерно.
— Някога ме желаеше Джовани Онибене. Можеш ли да отречеш, че се чувствахме добре заедно? — лукава усмивка изкриви устните й. — Виждам, че си спомняш нощите, които споделяхме някога. През всичките тези години, mon amour, не намерих любовник, който да се сравни с теб.
Той се втренчи в нея изпълнен с омраза, защото това, което казваше, бе вярно. Двамата се чувстваха добре заедно. Тя го обичаше със страст и сила, непознати за една смъртна. Тя бе ненаситна и жадна за докосването му и това му доставяше огромно удоволствие. Някога си мислеше, че е така, защото той е ненадминат любовник. Сега знаеше, че дори и да бе смъртна, тя пак щеше да бъде ненаситна и алчна в страстта си.
За да се отдалечи от нея, Гейбриъл се приближи до камината и се облегна на мраморната полица.
— Все още не си ми казала защо си тук.
— Чувствам се самотна — капризно отвърна тя. — Самотна и отегчена. Няма ли да ме позабавляваш за известно време, Джани, в името на доброто старо време?
— Не.
— Някога ти искаше само това, което аз можех да ти дам — горчиво рече Антонина. — А сега аз искам това, което само ти можеш да ми дадеш.
Гейбриъл поклати глава.
— На този свят има и други вампири, Нина. Потърси удоволствие с някой от тях.
— Никой от тях не прилича на теб, Джани. Освен това ти си ми длъжник. Ако не бях аз, твоето тяло щеше отдавна да се е превърнало в храна за червеите през изминалите триста и петдесет години.
— Не мога да ти дам това, което желаеш.
— Аз не моля за любовта ти, Джовани, а само за един кратък миг от времето ти.
— Не. Този път няма с какво да ме изкушиш, Нина. Не можеш да ми предложиш живот, а аз нямам нужда от злато — въздъхна уморено. — Върви си.
Очите й се присвиха злобно, а устните й се превърнаха в тънка линия. Гейбриъл се зачуди как някога е могъл да я смята за красива.
— Значи — изсъска тя — ти ми отказваш дори една-едничка нощ?
— Бих ти отказал и една-единствена минута.
— Помисли си внимателно, Джовани — предупреди го. — Помисли за своята малка балерина.
За миг той прекоси стаята и ръката му се сключи около гърлото й.
— Да не си посмяла да докоснеш и косъм от главата й! Чу ли ме? Нито косъм!
Тя се изсмя в лицето му.
— Да не би да ме заплашваш, Джовани?
— Не те заплашвам, Антонина. Ако се осмелиш да приближиш до Сара, ще те изкарам на дневна светлина и ще гледам как изгаряш!
Тя възкликна:
— И си готов да умреш заради тази смъртна?
— Ако е необходимо. Погледни ме, Нина. Не се съмнявай в думите ми. По-скоро ще изгоря заедно с теб, отколкото да ти позволя да причиниш зло на Сара.
— Ти си глупак! Да не си въобразяваш, че след като съм оцеляла хиляда години, ще се уплаша от такъв като теб? Внимавай, когато си почиваш, caro. Разполагам с такива, които ще изпълнят всяко мое желание през деня. Те няма да се поколебаят да пронижат с дървен кол неблагодарното ти сърце, а след това ще ми донесат главата ти — изгледа го предизвикателно. — И какво си мислиш, че ще стане тогава с твоята малка балерина? — засмя се тихо и злобно. — Никак не ми се иска да унищожа такова силно и красиво създание като теб, mon amour. А може би вместо това ще я направя една от нас. Това ще ти хареса ли?
Ръцете на Гейбриъл стиснаха гърлото й и я задавиха. Как му се искаше да изстиска живота от тялото й, но това бе невъзможно.
С вик на отчаяние той я пусна и избърса длани в панталоните си, сякаш докосването до нея го бе осквернило. В дълбините на черните й очи избухна гневен пламък.
— Ще съжаляваш за тази нощ, Джовани! Обещавам ти, ще съжаляваш!
— Нина! — страхът за Сара го задуши. — Дяволите да те вземат, Нина, върни се!
Ала бе твърде късно. Тя си бе отишла, превръщайки се в сива мъгла, а гласът й остана след нея подобно на дим от комин. „Ще съжаляваш за тази нощ…“