Гейбриъл прокара пръсти през косата си. По дяволите! Какво бе направил? Защо не й даде това, което искаше? Една нощ от времето му. Какво значение щеше да има една нощ?
Погледна през прозореца. Небето постепенно изсветляваше. Антонина ще трябва скоро да се спусне в земята, както и той.
Изруга тихо, грабна лист и бързо надраска списък с указанията си. Уведоми слугите си, че посред нощ е бил извикан спешно по работа и им нареждаше сандъкът в мазето да бъде незабавно изпратен с кораб в Париж заедно с коня му. Остави достатъчно пари за разноските по пътуването, както и щедро възнаграждение за прислужниците. Накрая ги уведомяваше, че ако желаят, могат да останат в замъка до неговото завръщане.
След като се погрижи за всичко, Гейбриъл се спусна в мазето за полагаемия му се сън, уверен, че нарежданията му ще бъдат изпълнени.
Последната му мисъл, когато мракът го обгърна, бе за Сара.
ГЛАВА 20
Никога повече нямаше да го види. Най-после, след три дълги месеца, Сара се примири с този факт. Престана да го търси сред публиката, сред лицата, които се тълпяха пред театъра, вече не очакваше почукването на вратата си.
Каза на Морис, че ще се омъжи за него през пролетта.
Погледът й се спря върху него, докато обличаше палтото й си слагаше шапката си. Той наистина бе красив млад мъж, висок и строен. Балерините от кордебалета я гледаха със завист, защото тя имаше всичко. Беше примабалерина. Името й бе известно във Венеция, Лондон и Париж. Освен това щеше да се омъжи за солиста на трупата. Може би един ден двамата щяха да основат самостоятелен балетен театър.
Сара го изпрати до вратата на апартамента, позволи му да я целуне и му пожела лека нощ.
Затвори, облегна се на вратата и затвори очи. Имаше всичко, за което някога бе мечтала, тогава защо бе толкова нещастна? Защо трябваше да се насилва да се усмихва, когато бе с Морис? Защо целувките му я оставяха студена и безчувствена?
Заради Гейбриъл. Винаги Гейбриъл. Вечно Гейбриъл. Той бе излязъл от живота й, но завинаги щеше да остане в сърцето й, независимо дали искаше или не.
— Гейбриъл — името се отрони като ридание от устните й.
— Сара.
Тя се обърна, а сърцето й се качи в гърлото при звука на гласа му, от огромната вълна на нежност, която я заля.
— Гейбриъл! — Сара се втренчи в него, невярваща на очите си. Дали всичко не бе само плод на измъченото й въображение?
Той бе облечен в черни панталони, черни ботуши и тъмнозелена риза. Пелерината обгръщаше раменете му, които й се сториха по-широки отколкото ги помнеше. Косата му бе черна като абанос, а очите — тъмносиви като буреносни облаци.
Настана напрегната тишина.
Тя отчаяно копнееше да се хвърли в прегръдките му, да сложи глава на гърдите му и да изплаче цялата болка и страдание, които бе преживяла през последните три месеца.
Той жадуваше да я притисне до гърдите си, да се увери, че е добре.
Ала Сара се страхуваше, че ще я отхвърли.
А той се боеше, че ако я докосне отново, никога повече няма да й позволи да си отиде.
Сара съзря болезнената самота в очите му и разбра, че ще рискува всичко, дори и болката от отхвърлянето, само и само да го утеши дори и за миг.
А той осъзна, че от мига, в който за пръв път я бе приел в обятията си, битката му бе обречена.
— Cara.
Само една дума. Това бе всичко, което изрече. Но тя стопи преградата помежду им. Младата жена се озова в прегръдките му, а сълзи се стичаха по страните й. А той непрестанно мълвеше името й. Сълзите й прогониха самотата му и измиха болката. Сълзи на любов, щастие и приемане.
Притискаше я към гърдите си и се чувстваше като човек, който най-сетне се е завърнал у дома. Наведе се и леко я целуна по устните. Тя обви ръце около кръста му и го стисна толкова силно, сякаш се страхуваше, че ще изчезне.
Той отново я целуна, този път с истинска целувка, позволи си да вкуси от топлината и сладостта й.
— Ах, cara — въздъхна Гейбриъл, — само ако знаеше колко много ми липсваше!
— Не повече, отколкото ти на мен — взря се в очите му. — Опитах се да те извикам с мислите си.
Гейбриъл кимна.
— Чух те.
— Защо не ми отговори?
— Ти би трябвало да знаеш защо.
— Защото си…
— Вампир.
Тя кимна, питайки се защо й е толкова трудно да произнесе тази дума. Знаеше, че е истина, но дълбоко в душата си вярваше, че ако никога не изрече думата на глас истината ще си отиде.
— Сара.
— Защо се върна? — с треперещ глас попита младата жена.
— Искаш ли да си отида? — беше си казал, че ако тя повече не изпитва никакви чувства към него, ще намери Нина и ще направи всичко, което пожелае в замяна на обещанието да пощади живота на Сара.