Да живее вечно и никога да не остарее… трябваше да признае, че това бе доста примамливо.
Сара поклати глава и застана до вратата на спалнята. Притисна се до нея, но не чу нищо. Сън, подобен на смъртта, бе казал той, сън без сънища…
Единствено обещанието, което му даде, я спря да надникне вътре.
Подскочи стреснато, когато на вратата се почука.
Беше Морис.
— Готова ли си? — попита той.
— Да, само да си взема наметката.
Репетираха „Лебедово езеро“, но Сара не можеше да се концентрира върху стъпките и музиката. Непрекъснато си представяше Гейбриъл заспал със съня на безсмъртните в апартамента й. В леглото й. А когато не мислеше за него, се тревожеше да не би Нина или някой от нейните помощници да го убие, пробождайки го с дървен кол, докато спи.
Бяха по средата на второ действие, когато директорката на трупата рязко почука с палката си и прекрати репетицията.
— Сара Джейн, ще танцуваш ли с нас днес или не?
— Съжалявам, мадам Ивон — заекна тя и страните й пламнаха от смущение. — Аз… опасявам се, че не се чувствам добре.
Мадам Ивон я изгледа от височината на своите метър и петдесет и пет сантиметра.
— Искаш ли да бъдеш освободена?
— Да, моля ви.
— Много добре. Жанет, заеми мястото на Сара Джейн — Мадам Ивон изгледа студено Сара. — Да те очакваме ли тази вечер?
Младата жена вирна гордо брадичка. Нямаше да се остави да я сплаши вечно намусената и строга директорка на трупата.
— Да.
— Много добре — Мадам вдигна палката и музикантите засвириха.
Докато напускаше сцената, Сара усети как Морис я проследи с поглед. В гримьорната си сложи шапката, наметката и ръкавиците и напусна театъра. Едва когато излезе навън, си спомни предупреждението на Гейбриъл да не остава сама и да помоли Морис да я изпрати до дома й.
Огледа улицата, въздъхна и нае един файтон да я откара до пазара.
Продавачът я изгледа доста странно, когато напълни кошницата си само с връзки чесън.
На път за апартамента спря пред малка църква и напълни бутилка със светена вода. Помоли се дано Бог да й прости кражбата, но в този момент чувстваше, че има много по-голяма нужда от ценната течност отколкото свещеника.
Въздъхна с облекчение, когато най-после пристигна у дома. Влезе вътре, свали шапката, наметката и ръкавиците. За миг се спря пред вратата на спалнята. Любопитството я изкушаваше да влезе, ала отново обещанието, което бе дала на Гейбриъл, възпря ръката й, преди да натисне дръжката.
Младата жена поклати глава, отдалечи се от вратата и започна да слага чеснови глави пред прозорците и предната врата. Когато свърши, взе бутилката със светената вода и напръска пода пред вратата и прозорците.
Докато пръскаше светената вода покрай прозорците, й хрумна мисълта, че тези предпазни мерки не само ще държат Нина на разстояние от дома й, но и Гейбриъл няма да може да излезе навън.
Тъкмо приключи с всички стаи, освен със спалнята, когато на вратата се почука.
— Кой е? — извика и въпреки че още бе ден, мигом си представи образа на жена вампир с кървави остри зъби.
— Морис е, Сара Джейн, добре ли си?
— Добре съм. Ще се видим довечера в театъра.
— Сигурна ли си, че, си добре? — настоя той. — Да ти донеса ли нещо?
— Не, наистина съм добре.
— Сара Джейн, моля те, пусни ме да вляза.
— Не сега, Морис. Искам да поспя. Ще се видим довечера.
— Много добре, cherie — неохотно се съгласи той. — Au revoir.
Сара притисна челото си до вратата. Нямаше да може вечно да държи на разстояние Морис. В крайна сметка нали бяха сгодени. Той никак нямаше да остане доволен като научи, че Гейбриъл се е завърнал в живота й. По някакъв начин ще трябва да намери подходящите думи и да му съобщи, че годежът им е развален. Това също никак нямаше да му хареса, но тя знаеше, че никога не би могла да се омъжи за Морис или за друг мъж. Сърцето и душата й принадлежаха на Гейбриъл, сега и завинаги.
Гейбриъл.
Един вампир.
Все още й бе трудно да го повярва, да го приеме. Въпреки това, което бе видяла, нещата, които той й бе казал, все още всичко й се струваше като някакъв кошмар, твърде ужасен, за да бъде истина…
Внезапно я побиха студени тръпки. Припомни си страховитите кошмари, които я преследваха тук, в Париж и то не толкова отдавна.
„Значи не са били кошмари“ — помисли си младата жена, виждайки отново ужасните образи от сънищата си, видения на отвратителни чудовища с дълги и остри зъби и кървавочервени очи. Сега вече знаеше защо Гейбриъл бе демонът в сънищата й.
С натежало сърце отиде в гостната и уморено се отпусна на дивана. Какво щеше да прави с Гейбриъл? Ами с Морис? С Нина?