Втренчи се във връзките чесън, окачени по прозорците и се помоли дано да я предпазят от дяволското изчадие Нина.
Ами Гейбриъл? Щом Нина е дяволско изчадие, то какъв бе Гейбриъл?
Той оцеляваше, като се хранеше с кръвта на другите. Можеше да си го представи как се притаява в сенките на нощта, как зъбите му разкъсват човешка плът.
Това бе твърде ужасно, за да си го мисли и представя и въпреки това бе истина.
Ужасена, Сара се сви в единия ъгъл на дивана, а тялото й се разтърсваше от конвулсивни тръпки.
— О, Гейбриъл — промърмори тя, — какво ще правим?
„Ела при мен…“
Гласът му, дълбок и плътен, я викаше. Подобно на сомнамбул тя се изправи и се подчини на повелята му.
Хвана с трепереща ръка дръжката, завъртя я и в следващия миг бе вътре.
Пелерината на Гейбриъл приличаше на черно петно върху бялата покривка на леглото.
— Сара…
Той протегна ръка и тя отиде при него. Сърцето й бясно биеше, докато сложи ръката си в неговата. Образите на остри зъби и кървавочервени очи надничаха от най-съкровените кътчета на съзнанието й.
Гейбриъл пусна ръката й и се извърна.
— Кръстът — прегракнало рече той. — Свали го.
Сара се подчини. Пред очите й се появи образът на Гейбриъл, както изглеждаше през онзи ден в мазето на къщата, с пламнали очи и опъната и бледа кожа.
С огромно усилие отпъди отвратителните видения. Обърна се, постави кръстчето в кутията си за бижута и затвори капака.
Погледите им се срещнаха и Сара видя огромната болка, стаена в неговите. Какви предизвикателни очи, помисли си, понякога потъмнели от страст, понякога пълни с безкрайна самота, понякога изгарящи от нечестив пламък…
— Ти се страхуваш от мен — беше заявление, а не въпрос.
— Да — Сара го погледна с любопитство. — Защо не си… как така си…
— Буден?
Тя кимна.
— Смятах, че спиш през целия ден.
— Навън се смрачава — обясни той. След около час пълната му сила щеше да се завърне.
— Не исках да те безпокоя.
— Всичко е наред, Сара. Аз усетих объркването ти, терзанията ти. Надявах се, че ще внеса успокоение в мислите ти, но изглежда, те изплаших още повече.
Тя не го отрече и мисълта, че наистина се страхува от него, го прободе като нож.
— Съжалявам, Сара Джейн — пресипнало изрече. — Никога не съм възнамерявал да те забърквам в живота си.
Тя се втренчи в него, безмълвна, неспособна да намери думи, с които да изрази това, което чувстваше и мислеше. Той й бе дал толкова много. Само за способността да танцува не можеше да му се отплати, докато е жива, но сега… искаше или не, се бе озовала в един свят, който не разбираше, свят, който никога не би помислила, че съществува, освен в кошмарите. И независимо колко много обичаше Гейбриъл, не бе сигурна, че ще може докрай да приеме това, което беше той.
Гейбриъл наблюдаваше лицето на Сара. Въпреки че не можеше да прочете всички нейни мисли, чувствата й бяха изписани на лицето й, виждаха се в ясните и чисти дълбини на очите й.
Тя бе толкова сигурна, че го обича, толкова убедена в способността си да го приеме такъв какъвто е, а сега трябваше да се изправи лице в лице с грозната действителност и не можеше да я приеме.
Гейбриъл бавно се надигна, седна в леглото и прокара ръка през косата си. Не можеше Да я обвинява, че се страхува, че е ужасена от това, което представляваше.
Сара излезе от спалнята и след малко се върна с връзка чесън, която окачи на единствения прозорец. От острата миризма му прилоша, но трябваше да я понесе заради безопасността на любимата си.
Когато тя се извърна от прозореца, погледите им се срещнаха.
— Морис ли те изпрати до вкъщи днес следобед?
— Не, аз си тръгнах по-рано.
— Казах ти да не се отделяш от него.
Тя сви рамене.
— Не можех да се съсредоточа на репетицията, така че се прибрах у дома.
— По дяволите, Сара Джейн, не искам да излизаш сама!
Силната му загриженост предизвика сълзи в очите й.
— Сара…
Тя отиде при него и той я прегърна.
Сара се отпусна и страховете й се сториха глупави. Това бе Гейбриъл. Той никога нямаше да й причини зло. Въздъхна и се притисна по-силно към него.
Малко по-късно вече бе заспала.
Гейбриъл остана да я държи, а ноздрите му се изпълниха с най-различни миризми — уханието на косата на Сара, аромата на кожата й, дразнещия мирис на кръвта, течаща във вените й. А над всичко бе миризмата на чесън, която идваше от ръцете й, ала той би прекосил цяло поле пълно с отвратителното растение, само и само да бъде близо до нея.
Вътрешният часовник му показваше, че нощта приближава. Скоро щеше да стане време Сара да отиде в театъра.
Много скоро Нина ще тръгне на лов за жертвите си. Дали бе тук, в Париж? Как би могъл да й се противопостави, ако наистина искаше да причини зло на Сара? Ако изпълни желанието й, дали щеше да остави Сара на мира или гордостта й щеше да я накара да изпълни заплахата си? Ако успее да открие леговището й, ще може да се притаи вътре и да я изчака да заспи, за да я унищожи. Въпросът бе дали ще може да го направи, преди тя да открие присъствието му, преди дневната светлина да унищожи и самия него?