Сара го изпрати с поглед, докато се качи в каретата, въздъхна и затвори вратата след него.
Знаеше, че Гейбриъл я чака. Веднага се хвърли в обятията му и впи жадно устни в неговите.
Почувства как той се поколеба за миг, после сключи ръце около кръста й, оставяйки я да почувства желанието, което пулсираше в него. Целуна я страстно, езикът му се преплете в див танц с нейния. Ръцете му се плъзнаха по гърба й, разкопчаха роклята, пъхнаха се под пластовете дрехи и откриха топлата и гладка кожа.
Сара простена тихо, когато ръцете му обхождаха тялото й, възбуждаха я. Притисна се до него, пръстите й погалиха широките му рамене, силните ръце. Дръпна пелерината му, разгърна ризата. Искаше да го види, да го докосне. Кожата му бе хладна, а тялото му приличаше на изваяно от мрамор, твърдо, мускулесто и красиво.
Когато я понесе на ръце, всичко в нея се развълнува. Гейбриъл нежно я положи на леглото и започна да я съблича. Устните му се плъзнаха по извивката на врата й, по раменете и по-надолу. Сара се извиваше и стенеше.
Когато той се отдръпна, за да си смъкне ботушите и панталоните, от гърдите й се изтръгна протестен вопъл. Той застана за миг до леглото, един тъмен силует в мрака на стаята. Сара усети силата, която се излъчваше от него. Фактът, че той не бе обикновен мъж, едновременно я плашеше и възбуждаше.
И тогава Гейбриъл се озова на леглото до нея, ръцете му се сключиха в желязна прегръдка, а тялото му я притисна. Плътният му глас мълвеше името й и Сара забрави за всичко, освен за чудото на докосването му, за магията на гласа му, за нуждата, която извираше от дълбините на очите му.
— Обичам те, cara mia — прошепна той с нисък и дрезгав глас. — Сега и завинаги.
— Да — изохка тя. — О, да!
С вик той се потопи в топлината й и повече нямаше самота, нито мрак.
Телата им се сляха и Сара се почувства част от него. За няколко кратки мига духът й се съедини с неговия и тя усети ужасната самота, която го бе преследвала три дълги века. За пръв път осъзна огромната пропаст, която делеше Гейбриъл от останалото човечество. Разбра самотата му, пустотата в душата му, болезнения копнеж за докосването на човешка ръка.
Нейното докосване. Нейната ръка.
Нашепвайки името му с плувнали в сълзи очи, тя му даде всичко, което притежаваше — сърцето, душата, любовта си. И се помоли дано да са достатъчни.
ГЛАВА 22
Гейбриъл държа Сара в прегръдките си, докато тя спеше, едната му ръка леко милваше косите й. Няколко пъти се бе опитвал да я отдалечи от себе си, но се бе оказало невъзможно. От тази нощ тя завинаги ще бъде негова. Закле се да я пази, да я защитава. Ще унищожи враговете й, ако се наложи, ще жертва и себе си, но няма да позволи на никого да я нарани или да й причини зло.
Час преди зазоряване той отново я люби, а след това — твърде скоро — слънцето се издигна над хоризонта. Впи поглед в нея, не искаше да я остави, но се налагаше.
— Тук има ли сутерен?
Сара се намръщи на странния му въпрос.
— Не.
— А таванска стая?
— Има съвсем малко тясно пространство над килера ми. Защо?
— Не мога да искам от теб да напускаш леглото си всяка сутрин на зазоряване.
— Мога да остана тук, с теб.
— Не.
— Моля те, Гейбриъл. Мразя да те оставям, след като сме се любили. Това ме кара да се чувствам като… като…
Очите му потъмняха.
— Като какво, Сара? Като проститутка?
— Ако искаш да знаеш, да! Искам да спя в прегръдките ти!
— Едва ли ще искаш да се събуждаш до труп.
— Ти не си труп!
— Точно това съм — уморено поклати глава той. — Ти все още не разбираш, нали? Аз не съм жив. Не съм жив от повече от триста години.
— Престани! — младата жена притисна длани към ушите си. Знаеше какво бе той. Как би могла да не знае? Но защо трябваше постоянно да й го напомня? Защо не й позволи да го забрави?
Гейбриъл пое дълбоко дъх и стисна юмруци опитвайки се да прогони гнева си и да потисне отчаянието си.
— Съжалявам, Сара — тихо изрече. — Прости ми.
Тя кимна с блеснали от сълзите очи.
— Аз искам само да бъда с теб.
— Знам. Нима смяташ, че аз не искам? — погледите им се срещнаха и тя видя мъката в очите му. — Не мислиш ли, че аз също искам да заспивам до теб, да виждам лицето ти, когато се събудя?
— Можем да заминем — нерешително предложи Сара. — Аз бих могла да спя през деня и да прекарвам нощите с теб.
— Това ли искаш, да се откажеш от балета, от всичко, за което толкова упорито си работила, за да бъдеш с мен?
— Да.
Наистина бе изкушаващо. За миг си представи какво би било Сара да е винаги до него, да заспива в обятията й и да я докосва, когато се събуди.