— Не.
— О, благодаря на Бога! — промърмори тя.
Понечи да мине покрай него, но Морис я хвана за ръката.
— Мислех, че ще ме убие.
Очите й се разшириха.
— Какво стана?
— Той се събуди, когато допрях дървения кол до гърдите му — споменът го накара да потрепери. — Никога не съм виждал нещо толкова ужасно както онзи поглед в очите му.
Сара кимна. Тя също го бе виждала. И той я бе смразил.
— Той можеше да ме убие — продължи Морис, — но ме остави да живея заради теб.
Хвана ръката й и я поведе към гостната. Двамата седнаха на дивана.
— Той ми разказа за Нина и каза, че аз трябва да те пазя през деня. — Замълча. Искаше му се ръцете му да спрат да треперят, ала още не можеше да се освободи от страха, завладял цялото му същество. — Какво ще правим, Сара Джейн?
— Не знам.
Той огледа стаята, връзките чесън на прозорците и на вратата.
— Наистина ли вярваш, че това ще я държи надалеч?
— То попречи на Гейбриъл да напусне онази къща.
— Да, но от това, което той ми каза излиза, че Нина е по-силна от него. Нищо чудно, ако нещо толкова обикновено като чесъна не й действа.
— Напръсках прозорците и первазите със светена вода. Не ме интересува колко е силна и не ми се вярва, че може да мине през светената вода.
— Ами… ако го направи?
— Не знам! — Сара скочи от дивана и закрачи из стаята. — И аз съм не по-малко уплашена от теб.
Думите й му подействаха като плесница. Морис изправи рамене, стана и привлече Сара в прегръдките си.
— Ще те защитавам с живота си, Сара Джейн — тихо изрече. — Кълна се в живота на майка си!
ГЛАВА 23
Облечена в черно, Нина се бе притаила в сенките срещу операта. Наблюдаваше Джовани. „Той чака — помисли си тя, — чака своята малка балерина да излезе от театъра.“
Усещаше как умът му изследва нощта и търси. Нина знаеше, че търси нея.
Усмихна се. Наистина ли си въобразяваше, че ще може дай попречи да си отмъсти, че ще може да предпази тази малка глупава смъртна жена?
Усмивката й се стопи, когато си припомни как бе отказал да сподели една единствена нощ с нея. За хиляда години нито един мъж не се бе осмелил да й откаже и след това да остане жив.
Но тя нямаше да убие Джовани — много по-голямо удоволствие щеше да й достави да унищожи неговата жена.
Или поне така си казваше. Това бе лъжа и тя го знаеше. Обаче не искаше да си признае, че просто не можеше да го унищожи дори и след всички тези години, през които той я бе отбягвал. Джовани бе единственият мъж, който я бе интересувал. А той я бе отблъснал заради друга жена.
В гърдите й се надигна ревност, горчива като смъртоносна отрова. Беше просто немислимо, че един мъж, който някога я обожаваше, ще отблъсне любовта й заради някакво жалко същество с наивни сини очи и бледо руси коси.
Нина присви очи и ги втренчи в Джовани. В този миг го мразеше също толкова силно, колкото го обичаше.
През изминалите хиляда години тя бе пожелавала много мъже, беше се любила с тях, но не бе обичала нито един от тях. Беше твърде голям егоист, за да даде на някого част от себе си. Имаше някаква жестока ирония във факта, че единственият мъж, с когото искаше да сподели част от съществуването си, не я желаеше.
И заради това онази жена щеше да си плати.
А чрез нея щеше да си плати и Джовани.
Но не веднага, помисли си тя, прикривайки присъствието си от Джани.
Още не…
ГЛАВА 24
Гейбриъл вървеше след Сара и Морис. Погледът му обхождаше всяка сянка, ушите му долавяха и най-малкия звук. Сетивата му казваха, че никой не ги следи. Не усети никакво свръхестествено присъствие, но въпреки това бе убеден, че Нина я някъде наблизо.
Погледът му се прикова в гърба на Морис и той се запита дали все пак ще се наложи да го унищожи, след като опасността за Сара премине. В противен случай съществуваше, макар и съвсем малка вероятност, младежът да го унищожи.
Усещаше съвсем ясно омразата на Морис, отвращението и погнусата му, но най-силна бе ревността.
Но не младежът го интересуваше, а Сара. Тя се движеше с вродена грация, роклята се полюшваше край стройните й глезени, а лунната светлина блестеше в косите й. Той се бе опитал да не я обича, да стои далеч от нея, но всичко бе напразно. Гейбриъл знаеше, че никога няма да й позволи да си отиде от него. Каза и, че тя трябва да реши дали да остане или да го напусне, но ако реши да си отиде, той бе сигурен, че няма да го допусне. Правилно или грешно, по свободна воля или по принуда, но Сара щеше да остане с него, докато е жива.
Младата жена отключи вратата на апартамента и двамата с Морис зачакаха на горното стъпало, докато Гейбриъл влезе вътре, за да се увери, че къщата е празна.